— Упорит сте. Ако не заемах леглото ви, едва ли щяхте да мръзнете отвън. Не ме карайте да се чувствам още по-виновна. — Тя видя заплашителното присвиване на устните му и побърза. — Ако се разболеете, това ще ви забави много, докато стигнете Тексас.
— Няма да се разболея.
— Или пък можете да умрете. Тогава какво ще стане с Лий?
— Няма да умра.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Добре, за Бога! — избухна Рос.
Той се приведе и се насочи към сламеника, като рухна върху него с цялата умора, която не искаше да признае дори пред себе си, и се зави с топлите одеяла.
— Така. Сега доволна ли си?
— Да — усмихна се кротко Лидия.
Тя забърса пода на фургона с мокри кърпи, сетне ги хвърли отвън при другите дрехи. Един господ знаеше колко са мокри, не можеше да ги остави във фургона. Угаси фенера и запълзя към срещуположния ъгъл, обви се в одеяло и се облегна на страничната стена на фургона.
По дяволите! Рос знаеше много добре какво трябва да направи, но как би го направил? Как би могъл да покани момичето, спало с кой знае колко мъже, представляващо всичко онова, което той ненавиждаше и от което се бе опитвал да бяга цял живот, да легне под едно одеяло с него? Как можеше да я покани да легне до него, на мястото, където бе лягала Виктория, жената, която си оставаше дама дори и нощем при мъжа си, облечена в изящната си сатенена нощница?
Разбира се, това беше немислимо. Той не я желаеше. Малко остана да се разсмее. Как да не я желае? Та той направо умираше за нея. Това беше физическо привличане. Но той беше човек, не животно. Любовта на Виктория го беше облагородила, беше го освободила от всичко онова грозно, което гниеше в душата му. Той не можеше да владее тялото си, но можеше да мисли.
— Мис… а, Лидия — проговори той в мрака.
— Да?
Гласът й лъхаше страх. Какво се канеше да прави? Нощите бяха времето, когато мъжете причиняват най-много страдания на жените. Тя си спомни плача на майка си, когато лежеше в леглото им с Отис Ръсел. Спомни си гаврите, на които бе подложена от Кланси върху собственото си легло.
— Не можеш да седиш там цяла нощ. Ела да легнеш от другата страна на сламеника.
— Благодаря, тук съм добре.
— Не говори глупости. — Той се подпря на лакти и се обърна към тъмния силует, сгушен в мрака. — До разсъмване има още много време, а е студено и влажно. Ако останеш така цяла нощ, на сутринта ще си болна.
— Аз съм много здрава. Нищо ми няма.
Последното, което обтегнатите му нерви бяха в състояние да понесат, бяха вироглавието на момичето и поредния спор с него. Напоследък нямаше нерви дори и за най-малкото противоречие.
— По дяволите, казах ти да дойдеш тук.
Той протегна ръка, сключи пръсти около лакътя й и я издърпа към себе си.
От очите на Лидия рукнаха сълзи. Не беше предполагала, че мистър Коулман ще й причини онези неща, които й беше направил Кланси, но явно бе сгрешила в преценката си. Той беше мъж. Тя се опита да се бори, докато разбра, че всъщност се бие с призрак. Мистър Коулман я беше увил в одеялата и сетне й бе обърнал гръб. Дори и не я беше докоснал.
Остана будна дълго време, като тялото й бавно се отпускаше от преживяното сътресение. След като дишането на мистър Коулман се успокои и стана равномерно, тя се убеди, че той няма да й причини зло и се сгуши още по-навътре в одеялата.
Дъждът продължаваше с неотслабваща сила, макар че гръмотевиците вече се чуваха отдалеч и мълниите не можеха да пробият мрака до лагера. Въпреки че телата им не се докосваха, излъчването от тялото на Рос действаше много успокоително. Накрая тя се отпусна в дълбок сън.
Рос се събуди, но му беше потребна повече от минута да се ориентира къде е. Очите му се впиха в страничното покривало на фургона. Макар че нямаше междина между страничната преграда и брезента, той все пак можа да се убеди, че вече разсъмва, макар и дъждът да не бе отслабнал. Беше на сухо и топло място, чувстваше се отпочинал и нещо много приятно имаше до…
Той мигновено се претърколи настрани. До него лежеше Лидия. Беше будна и лежеше на хълбок, като държеше Лий в обятията си. Нощницата й беше разкопчана и отворена. Лий жадно смучеше мляко й.
Тя леко извърна глава.
— Съжалявам, че ви събудих. Толкова хубаво спяхте.
— Ти не ме събуди. Свикнал съм да ставам рано.
Рос се опита да откъсне очи от нея, от доволния си премляскващ син, от гърдата й, но не успя. Не мислеше, че са лежали заедно в едно легло. Не мислеше за Виктория. Не мислеше за абсолютно нищо, освен за това, колко хубава беше сънената й усмивка.
— Няма смисъл да ставаме толкова рано днес — изрече тя успокояващо. — Дъждът изобщо не е намалял в сравнение със снощи.
— Май е така — каза разсеяно Рос.
Чудеше се как въобще е могъл да си помисли, че косата й е отвратителна. Обзе го натрапчиво желание да зарови пръсти в нея, и само с огромно усилие на волята се сдържа да не го стори. Подпря се на лакът да огледа по-добре сина си.
— Напълнява — констатира той.
Лидия се изсмя с мек, гърлен смях, който изпрати ефирни вълни по цялото му тяло.
— Така и трябва. Нали само яде и спи.
