И двамата не отделяха поглед от него, докато Лий сучеше с наслада и нехаеше, че се явява свързващо звено между двама странници. Мляскаше жадно и капчици мляко покриваха устицата му, после плавно преминаваха в тънка струйка, стичаща се върху гърдата на Лидия.
Рос го направи абсолютно несъзнателно, нещо, което в противен случай би го ужасило още при самата мисъл. Направи го, преди още да проумее, че беше помръднал. Протегна ръка към Лидия, обра капката мляко от гърдата й с показалец и после я облиза.
Остана вцепенен на мястото си от това, което току-що бе сторил. Лидия извърна глава върху възглавницата и го загледа невярваща на очите си. Обходи с поглед мустаците му, устата под тях, и накрая се спря върху пръста, който все още почиваше върху устните му — престъпник, заловен на местопрестъплението.
— Не исках да го сторя.
Гласът му прозвуча като трион прекаран, върху сухо дърво. Лидия не отделяше мълчаливия си въпросителен поглед от лицето му, сякаш се опитваше да проумее нещо, което беше извън всякакво разбиране. Защо не отхвърли завивките и не излезе в дъжда? Не можеше да го разбере. Рос съзнаваше само, че не е в състояние да помръдне тялото си или да откъсне поглед от очите й.
Накрая тя отново се обърна към бебето.
— Вече заспа — промърмори успокоително, сякаш не се бе случило нищо необичайно.
Рос отново рухна върху сламеника захлупил с ръка очите си. Слухът му възприемаше и най-слабото й движение, с което тя отдели Лий от себе си, скри гърдите си в приюта на нощницата и я закопча. После положи внимателно бебето до себе си и се отпусна в дълбок сън.
А той още не можеше да проумее какво беше направил. И все още беше неспособен да направи и най-малкото движение. А вкусът на млякото продължаваше да пари върху устните му.
След малко сънят го надви и той се отпусна с капчицата флуид от тялото й върху устните си. Несъзнателно подгъна ръка под завивките и я подпъхна на по-топло място. Не усети как един кичур коса покри бузата му и се вплете в мустака му. Тялото му инстинктивно се уви около източника на топлина — по-заоблена, по-мека и по-крехка версия на човешкия род. Според подсъзнанието му всичко беше наред.
Тримата заспаха.
Така ги завари мистър Грейсън един час по-късно.
Рос Коулман притежаваше мълниеносните инстинкти на гърмяща змия. Годините на партизанско ежедневие и беглец от закона му бяха създали и развили шесто чувство за всякакво чуждо присъствие. Тази сутрин обаче това чувство го подведе. Той продължаваше безгрижния си сън до момента, в който управителят на кервана се изкашля многозначително.
Рос отвори очи и погледът му падна върху Хал Грейсън, застанал в отвора на фургона. Беше забил поглед в пода и мачкаше нервно шапката си.
Реакцията на Рос беше мигновена. Той скочи от сламеника и дясната му ръка изплющя върху бедрото, търсейки нещо, което очевидно не беше там; цялото му тяло се изопна като струна, готова да отрази всякаква атака.
Очите на Грейсън се разшириха от удивление. Не беше виждал досега мъж с такава бърза реакция. Протегна и двете си ръце напред в опит за оправдание.
— Аз… съжалявам много… аз… п-п-почуках — заекна той.
Лидия премина в другия край на фургона, без да изпуска от прегръдката си Лий. Лицето й изразяваше силно недоумение.
— Да не би вашите задължения да ви позволяват да се вмъквате в чужди фургони без предупреждение? — нахвърли се Рос върху и без това загубилия ума и дума Грейсън.
— Не, те не…
— Освен когато е призован да воюва с порока!
Решителният глас принадлежеше на Лиона Уоткинс, чиито стъклени очи святкаха на нивото на пода на фургона, защото още не беше се качила горе. След миг обаче преодоля височината и се взря с всичката тържествуваща злоба, на която беше способна, в Рос и Лидия.
Рос насили мускулите си да се отпуснат и сърцето си — да забави ритъм.
— Порок? За какво говори тази жена? — запита той Грейсън, който не смееше да го погледне в очите.
— Съжалявам, Рос, но мисис Уоткинс е събрала добродетелен комитет. Гласуваха ти и момичето да напуснете кервана, защото… ъъъ… вие сте решили, ъъъ… да съжителствате.
— Да съжителстваме! — изрева Рос. — Снощи се скрих във фургона, защото беше невъзможно да остана отвън.
— Разбирам… — започна Грейсън, но Лиона поде инициативата.
— Вие сте спали в едно легло! — извика тя, като насочи към тях отмъстително костеливия си показалец. После се връцна към края на фургона и се обърна към прогизналата групичка, която смирено чакаше отвън. — Аз ги видях! Лежаха един до друг в едно и също легло и се предаваха на порока! А той още необлечен! Господ сигурно ще ме ослепи, защото станах свидетел на страшния им грях!
Това вече надхвърли границите на търпението на Лидия. Тя видя една дузина очи любопитно вперени в нея от входа на фургона. Измъкна се от сламеника и притисна скимтящия Лий до гърдите си, като заговори с пресекващ глас:
— Видели сте само двама души да спят в едно легло!
