Защото те обичам полностью

— И вероятно ще умориш бебето, докато се справиш. Освен ако не планираш да вземеш и Лидия с теб. Но в този случай спокойно можеш да си останеш в кервана при нас, където е по-безопасно.

— Ако остана при вас в кервана, това означава да се оженя за нея. Не мога да го направя.

— Защо?

— Защо? — Той се изправи на крака и закрачи напред-назад, макар че му се налагаше да ходи приведен. — Защото е измет, ето защо.

— Вече ми се повръща от глупостите ти, Рос Коулман — извика Лидия, като рязко се извърна от сандъчето, където току-що беше положила нахранения и заспал Лий. Тя изгледа Рос с юмруци, опрени на хълбоците си. — Ти не знаеш нищичко за мен.

— Така е. Не знам дори как е цялото ти име.

— Не ти е необходимо да го знаеш. Но аз не съм измет — изрече тя с яростта на лъвица. — Ти също не си ми разказал нищичко за себе си.

— Това няма нищо общо с теб.

— Няма ли? Как да сме сигурни, че ти нямаш някакво срамно минало, което се опитваш да скриеш от нас? Може би мястото ти изобщо не е тук сред тези почтени хора, каквато и да е била съпругата ти.

Загорялата кожа на Рос побледня може би за пръв път в живота му.

Очите му отскачаха последователно от Лидия върху възрастната жена и обратно, сякаш двете жени бяха врагове, готови всеки миг да го атакуват. Тялото му се напрегна като пружина. Предпочете обаче да не се издава.

— Аз имах съпруга — обърна се той към Мама Лангстън. — Виктория Джентри беше моята съпруга, моята единствена съпруга. И аз я обичах. Няма още и две седмици, откакто е починала. Как можеш изобщо да си представиш, че аз ще поругая паметта й, като легна с друга жена?

— Ти не можеш да легнеш с мен, защото първо ще те убия — озъби се Лидия.

— Ето, видя ли? — подхвана обнадеждена Мама Лангстън поредното доказателство за правотата й. — Единият проблем вече го решихме. Рос, ти нямаш нужда от друга жена, нито пък Лидия от друг мъж. Можете да живеете заедно в името на удобството. Тя ще се грижи за Лий, докато ти се грижиш за нея. Това ми се вижда най-простото решение на проблема. Бракът ще успокои ония благочестиви християни отвън — изрече тя, като махна с ръка. — Всички знаем много добре, че това не означава нищо. Нещата ще си продължават, както са си вървели досега.

Рос опъваше упорито края на мустаците си, като хвърляше осъдителни погледи ту към Мама Лангстън, ту към Лидия. Откачи шапката си от гвоздея на преградата и я нахлупи върху главата си.

— Трябва да видя конете — въздъхна той и излезе от фургона.

— Няма да се оженя за него — заяви спокойно Лидия.

Тя знаеше много добре какво нещастие можеше да произлезе от такъв брак. Майка й бе преживяла години в тормоз и мизерия, докато накрая почина от срам и унижения. Лидия не искаше да повтаря съдбата й.

— Нямам намерение да се женя за когото и да било.

— Толкова ли беше лошо, момичето ми?

— Кое?

— Зачеването на твоето бебе. Толкова ли беше лошо, че промени за цял живот мнението ти за мъжете?

Лидия остана загледана в Мама Лангстън в продължение на няколко секунди, преди да отправи погледа си навън. Рос трябваше да си вземе дъждобрана. Дъждът отново се бе усилил.

— Да — прошепна тя. — Толкова лошо беше.

Тя потрепери от неизказана погнуса при спомена, който продължаваше да терзае паметта й; спомен, за който се бе заклела никога повече да не го извиква, стига да имаше сили за това.

Мама Лангстън силно въздъхна.

— Страхувах се, че е нещо такова. Но невинаги е така, Лидия. Мистър Коулман е…

— Мъж. Мъж, който ме желае точно толкова, колкото и аз него.

— Не подозираш колко си права — промърмори Мама Лангстън на себе си. А на глас тя произнесе:

— И двамата имате нужда един от друг. Можеш ли да издържиш, без да видиш Лий повече от час?

Сълзи замрежиха очите на Лидия докато гледаше към импровизираната люлка. Само след няколко седмици трябваше да му направи нова, иначе крачетата му щяха да се удрят в отеснелите вече стени. Но щеше ли да бъде край него само след няколко седмици? Мистър Коулман беше нежен и любящ баща, но можеше ли да знае всичко, свързано с отглеждането на малко дете? Той не притежаваше майчински инстинкт като нея.

Мама Лангстън усети колебанието й и смело продължи.

— Какво мислиш да правиш, ако решат да те изгонят? Сигурна съм, че и секунда няма да те оставят повече с нас. Не и докато и двете ми представителни момчета са с мен.

Гордостта на момичето беше уязвена, точно както Мама Лангстън бе целяла. Главата на Лидия гордо се вирна нагоре.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

— Ти не беше в кой знае колко добро състояние, когато те откриха момчетата ми — почти мъртва от загубата на кръв и от треската. Дрехите ти се разпадаха на парцали по гърба ти. Нямаше и цент у себе си. Нито храна. В тия времена е трудно една жена да се грижи сама за себе си. — Мама Лангстън я опипа с твърд поглед. — Особено ако бяга от някого.

Страхът нахлу в очите на Лидия и я издаде. Мама Лангстън не го пропусна и разбра, че случайният й изстрел е попаднал право в целта.

— Никой няма да преследва млада жена с бебе, нали така?