Мама Лангстън разказваше за дребните си ядове, за разочарованието си от Буба, който се повлякъл подир фустата на щерката на Уоткинс. Лидия слушаше с половин ухо. Ето защо повдигна разсеяно поглед, когато усети някакво раздвижване. Тялото й обаче трепна рязко, като видя, че това е Рос. Зелените му очи приковаваха Лидия, пълнейки се с необуздан гняв.
— Какво, по дяволите, е това? — заекна Рос, като посочи към бутилката.
— Че на какво друго може да ти прилича? Бутилка с краве мляко — Мама Лангстън се изправи. — Лидия, подай ми момчето. Ще го отнеса до брега на реката и там ще го нахраня на спокойствие. Страх ме е, че ще получи разстройство, ако остане тук.
Ръцете на Лидия така силно трепереха, че тя едва успя да подаде Лий. И през цялото време очите й следяха Рос. Надвесените му вежди почти скриваха очите му. Устните му се бяха свили безпощадно, а стегнатите мускули му придаваха жесток вид.
— Защо Лий суче от бутилка?
Лидия сведе очи към скута си, където се свиваха белите й, безкръвни пръсти.
— Млякото ми секна — изрече тя едва чуто.
Мръсната му псувня я накара да потрепери.
— Кога?
— Когато прекосихме реката. Мама Лангстън каза, че…
— Преди една седмица? — Викът му разтревожи и вдигна във въздуха цяло ято речни птици, които гневно му се разкрякаха в отговор.
— Да.
— На другия ден след сватбата ни. — Той се изсмя с грозен, самообвинителен смях.
Лидия вдигна поглед към него и облиза нервно устните си.
— Няколко дни по-късно.
Той се опря на дънера и вдигна поглед нагоре, сякаш питаше небето какъв ужасен грях е извършил, та го наказва така.
— Значи сега се оказах с натрапена ми съпруга, която не е годна дори и за това, заради което се съгласих да се оженя за нея?
Лидия скочи гневно на крака.
— Да ти е хрумвало някога, че и ти си ми се натресъл?
— Не е същото.
— Дяволски си прав, че не е. По-лошо е и от ад.
— Виждаш ли? Кой съпруг би искал съпруга с език на уличница?
— Научих се от теб да говоря по този начин!
Той обогати речника й с нова, изключително изразителна дума, преди да я запита:
— Кога… знаеш, твоето мляко…
Той погледна към гърдите й и тръпката отново го полази. Стегна се и изрече грубо:
— Всяка жена кърми децата си до определена възраст. Какво не е наред при теб?
— Всичко си ми е наред.
— Сигурно затова нямаш мляко?
— Мама Лангстън каза, че когато пресичахме реката вълнението ми е станало причина млякото да секне. Развълнувах се страшно много и… — Гласът й се провлече при спомена за ония буреносни минути във фургона.
Раздразнен от напомнянето за онова, което вече цяла седмица се бе мъчил да забрави, той се обърна, за да не я гледа. Не искаше да вижда разширените й очи, защото още беше като жива пред погледа му преди и след целувката. Не искаше да я вижда с коса разпиляна по този начин, защото знаеше какво е да заровиш пръсти в нея. Не искаше да вижда устата й, защото дори и сега можеше да си припомни вкуса й. Не искаше да вижда извивките й, защото още си спомняше колко мека и женствена бе лежала под тялото му.
Проклятие! Не искаше да си спомня нищо, и въпреки това всичко изплуваше пред очите му без най-малкото усилие от негова страна. Паметта му го бе дебнала цяла седмица, и при заспиване и при пробуждане, и всяка сладострастна подробност го бе терзала.
Лидия се възползва от мълчанието му.
— Мама Лангстън спомена, че това често се случва. Понякога жената може да претърпи силна уплаха, и… Но Лий е наред — побърза да добави тя. — Научи се да суче от биберона. Стомахчето му прие съвсем нормално кравето мляко. Всеки ден се храни расте. Той…
Рос се извъртя рязко.
— Истината е тази, че аз продължавам да съм женен за теб, въпреки че не искам. Аз имах съпруга. Жена, която никога не повишаваше глас, уравновесена, жена, която беше лейди и носеше косата си като жена, която никога не би… — Той прекъсна.
Малко остана да изтърси, че Виктория за нищо на света не би му позволила да я целуне с такава нечестива сласт, с каквато бе целунал Лидия, но си замълча. Не искаше да си признае дори, че не го е забравил.
Ако бе възнамерявал да я порази най-жестоко, да й причини непоносима болка, той бе успял. Лидия предпочиташе да я беше шибал с колана, както правеше Кланси, защото тогава болката щеше да бъде само физическа, и дори можеше да я забрави. Но Рос я унизи. Той й бе припомнил коя е, и каква ще бъде винаги, без значение дали ще носи скъпи тоалети, или известна фамилия. Пак щеше да си остане същия парцал, какъвто си беше.
И като всяко ранено животно, болката я направи хищна и жестока. Очите й блеснаха с огненото злато на залеза. Тя отхвърли назад косата си с рязко движение.
— Е, и моята съдба не е по-щастлива от твоята. Ненавиждам те, теб и вечното ти лошо настроение, начина, по който причиняваш болка на хората, само защото ти е кеф. Но ми се струва, че и ти не си по-благороден от мен, и това е, което не ти дава сън, мистър Коулман.
Рос тръгна към нея с гърлено ръмжене. Първият й импулс беше да побегне от него и от тия убийствени очи, но беше прекалено разгневена, за да се поддаде на здравия смисъл.
