Името му прозвуча като гръм от небето и отекна в главата му, като го изпрати обратно във водата. Ако Присила не бе успяла да докопа един по-здрав кичур трева, и тя щеше да го последва.
— Да, мамо? — обади се Буба, хлъзгайки се по камъните във водата, докато се мъчеше да се излезе на брега.
— Татко ти има нужда от помощ.
— Да, мамо — отвърна той послушно, издърпвайки ризата си изпод храста, където я бе метнал. Мокрите му бричове залепнаха за тялото му докато се промъкваше между дърветата.
Мама Лангстън, която изглеждаше непробиваема като скала даже и с Лий Лангстън в прегръдките си, връхлетя върху момичето, което се мъчеше да нахлузи чорапите си.
Когато Буба Лангстън се скри от погледа й, стисна Присила за косата, уви я около ръката си и изтегли момичето на крака.
— Възпитавам порядъчно момче и искам да си остане порядъчно, разбра ли?
— Пусни ме — сопна се Присила, като напразно се мъчеше да се освободи от желязната хватка.
— Ти си една малка мръсница и аз го разбрах още първия път, когато те видях. Сега те предупреждавам да стоиш по-далеч от Буба.
— Той…
— Той съзрява и осъзнава мъжествеността си и точно ти си примамката, която му трябва, за да си навлече маса неприятности. А аз няма да го допусна.
— Ще кажа на мама какъв език ми държиш.
— Няма, защото тогава романът ти със Скаута ще приключи.
Присила мигновено спря да оказва съпротива и Мама Лангстън разбирайки, че вече е сломила упорството на момичето, го освободи.
— И следващия път, когато те засърби между краката, иди при някой друг, и остави момчето ми на мира.
Във фургона Буба вече я чакаше. Тя не придаде словесен израз на нравоучението си, но очите й казваха достатъчно ясно какво мисли за развлечението му с Присила Уоткинс. Буба конвулсивно преглътна и с пламнало като божур лице, от което корените на косата му съвсем просветляха, я попита:
— Да ти помогна ли да направим вечерята, мамо?
— Че как няма да си спомням — изрече кормчията на ферибота, подавайки парче тютюн на човека, който питаше за кервана от фургони. — Беше някъде май преди две ли, три ли седмици.
Мъжът отхапа солидна хапка. Прибави към нея още една, а остатъка прибра в джоба на ризата си за по-късно. Кормчията дръпна обратно тютюна си. При тия цени човек трудно можеше да бъде щедър.
— Значи, казваш, две-три седмици, а?
— Някъде там, аха. Спомням си ги, защото им се наложи да нощуват ей там на брега, преди да спре дъжда и реката да стане безопасна за прекосяване.
— Спомняш ли си някое момиче да е изглеждало като онова, дето ти го описах?
Кормчията изплю кафява топка тютюн в реката.
— Май си спомням. Имаше голяма и буйна коса. И малко дете. Сукалче.
— Бебе?
— Съвсем малко. На не повече от месец, струва ми се.
Другият се ухили гадно, докато се вглеждаше в брега отсреща.
— Май е тя, пипнах я.
Кормчията се изкикоти.
— Не е от тия, които човек може да забрави като вчерашната си пръдня. Ама и ти как така си хукнал подир такова младо момиче, дето вече си има бебе и всичко останало?
Другият се изплю с пълна уста в реката.
— Тя е кучката, дето ми остави това на главата.
Кормчията вече бе преценил мъжа — беше мръсен и зъл. Не му минаваше лесно. Белегът, който прорязваше цялото му чело от косата до веждата, не беше от спокойни разговори.
— Тя ще си плати за това!
Кормчията смъкна широкополата си шапка и прокара ръкав през потните си вежди.
— Е, ако бях на твое място, щях доста да си помисля, преди да се изпреча на пътя на онзи мъж, дето е с нея. Той…
— Какви ги дрънкаш!
Кормчията внимателно се отдръпна от внезапната заплаха, която усети у събеседника си. Не желаеше разправии с никого, особено с гадове като този, който изглежда би убил човек, само защото не го е харесал.
— Да, съпругът й, мисля…
— Тя не е омъжена… — изръмжа мъжът.
— Е, тя носеше бебе и пътуваше във фургон на мъж, така че си помислих, че са женени. Спомням си я добре, защото на средата на реката нещо й стана, подплаши се и побягна. И конете се разтревожиха. Мъжът хукна след нея и двамата останаха във фургона докато прекосим реката.
Черните, стъклени като мъниста очи на мъжа до него гледаха свирепо отсрещния бряг. Кормчията отново се изплю, щастлив, че не той е целта на мъжа до него.
— Изглежда ми много корав. Очите му се стрелкат насам-натам през цялото време, разбираш какво искам да ти кажа, нищо не се изплъзва от вниманието му. Колтът се озовава в ръката му без някой да види как го изважда от кобура, когато си помисли, че нещо лошо се е случило на дамата му. Много мрачен и потаен тип. Не говори много, но и нищичко не изтърва. Не бих искал да се изпречвам на пътя му.
Другият мъж продължаваше да слуша, без да откъсва поглед от отсрещния бряг.
— Страшни коне има. Познава си стоката. Само да им свирне или махне с ръка, и веднага се успокояват. Много си го бива. Само да видиш как се отнася с тях. Но когато жена му хукна към фургона, той ги заряза.
Усмивката на другия мъж стана повече от демонична.
— Страх я беше от реката, а? — Стържещият му смях накара гърба на кормчията да настръхне. — Но тя не е негова жена, а моя.
