— Бая ще се поозориш, докато успееш да го убедиш в това. — Кормчията отново се изплю. — Аз на твое място щях да му я оставя, колкото и здраво парче да е, вместо да се бия с него.
— Е, аз не съм на твоето място, нали така?
Кормчията потръпна от пламъка в очите на другия.
— Сега ли ще минаваш на другия бряг? — запита го той нервно.
— Утре. Имам да накупя някои неща. — Той тръгна, но след малко се обърна. — Да си разбрал накъде отиват?
— Разбрах само, че пътуват за Тексас.
Мъжът кимна, изгледа още веднъж западния бряг, ухили се и тръгна обратно към Мемфис, щастливо откривайки два реда пожълтели от тютюн зъби.
— Добро утро, мисис Коулман.
Уинстън Хил почтително наклони шапка към младата жена, която управляваше впряга, докато той яздеше покрай фургона й. Оцени превъзходната й стойка, изящната фигура и чудесен профил. Но най-вече го радваше фактът, че тя не осъзнаваше колко красива е.
— Добро утро, мистър Хил.
— Кога ще започнете да ми казвате Уинстън?
— Когато вие започнете да ме наричате Лидия.
— Мислите ли, че това ще се хареса на съпруга ви?
Лидия въздъхна, без да отделя поглед от пътя, като раменете й се повдигаха и спадаха леко при всяко вдишване и издишване. Съпругът й беше от тези, които много рядко одобряваха каквото и да направеше. Още едно прегрешение, без значение дали е реално, или не, едва ли щеше да има някакво значение. А и на нея вече порядъчно й бе омръзнало да му угажда.
— Ако аз ви дам моето съгласие, Рос не би имал нищо против — изрече тя дръзко и стрелна с усмивка младия мъж.
Тя без съмнение изгаряше от желание за флирт и сърцето на Уинстън учестено заби при вида на блесналото й лице.
Той бръкна с една ръка в торбата към седлото, като удържаше поводите с другата, и каза:
— Донесох ви нещо.
— Нещо за мен? — попита щастливо Лидия.
— Вие проявихте внимание към книгата, която четях онази нощ, когато се разхождахте с Лий из лагера. Спомняте ли си? Отбихте се да опитате от ябълковия пай на Мозес…
— Само защото щеше да бъде много наскърбен, ако не го направех — прекъсна го тя.
Уинстън се изсмя.
— И щеше да бъде!
Рос изпадна в бяс при вида на щастливите им лица, когато се появи само няколко минути по-късно. Едва не дръпна Лидия във фургона; цялото му тяло трепереше от гняв. Понякога й се приискваше да й изкрещи, да я удари, но само не и да скърца мрачно със зъби.
Уинстън тъкмо произнасяше:
— Видях ви, че погледнахте книгата, която четях.
Той я измъкна от чантата и се изправи на стремето, като посегна да я остави върху седалката на фургона до нея.
— Оставям ви я. Задръжте я колкото искате.
Тя цялата поруменя, смутена и едновременно с това благодарна за жеста му.
— Мистър… Хил… Уинстън — заекна тя. — Страшно ми харесва книгата ви. Аз… аз много бих искала да мога… да я прочета.
Той замълча за момент, гледайки готовото й да заплаче всеки момент лице. Каква ужасна грешка беше допуснал! Предната нощ бе гледала книгата с такова обожание, че той бе сигурен, че тя може да чете, но не го прави само защото й липсват тук книги. Дори не му беше хрумвало, че е неграмотна.
— Простете ми, Лидия. Не исках да ви оскърбя. Не предполагах, че не можете да четете.
— Едно време можех — произнесе тя с поглед забит в земята. — Мама ме учеше да чета, когато татко почина и… — Гласът й продължи тъжно. — Но след това вече не й оставаше и секунда свободна и аз повече не отидох на училище. Още помня буквите и мога да прочета някоя дума. Не съм виждала книга от… много отдавна.
Очите на Уинстън заблестяха от възторг. Но тъкмо отвори устата си и жестока кашлица го разтърси. Закашля се дълбоко в безупречно бялата си кърпичка, преди да успее да продължи разговора.
— Обзалагам се, че помните далеч повече, отколкото си мислите. Моля ви, вземете книгата, прочетете каквото можете, и ако срещнете някакви трудности, само ми се обадете.
— Не бих могла. Ще ви причиня много…
— Нищо няма да ми причините. За мен ще бъде истинско удоволствие.
Той щеше да бъде щастлив да разговаря с нея за каквото и да било. Не искаше да е влюбен в чужда съпруга, защото самите му чувства оскърбяваха нравствения му кодекс. Но въпреки безнадеждната си болест, въпреки дълбокото му отчаяние понякога, той все още беше жив. И все още — мъж. Обичаше да гледа Лидия, да слуша спокойния й глас, да се наслаждава на бликналата й женственост и неосъзнат чар.
— Едва ли ще имам много време покрай Лий. А и освен това имам задължения към съпруга си.
Сега беше ред на Уинстън да се обагри в аленочервено при споменаването на задълженията към съпруга й.
— Разбира се, аз не исках да кажа, че вие не сте заета… със съпружеските си задължения… и майчински. Аз само предположих, че ако ви остава малко свободно време, бихте могли да се наслаждавате на книгата.
Лидия я загледа с копнеж. В паметта й изплува стаята, където баща й имаше обичай да седи и да чете. Беше претрупана с книги. Тя обичаше дъха на стаята, аромата на тютюна, който баща й пушеше, на мастило, на остаряла хартия и прашни корици. Не беше си спомняла за това години наред и сега споменът я прониза остро и пронизващо.
