— Не мога да ви кажа колко много съм ви благодарна за вашата предвидливост, Уинстън. Може би ще успея да я прочета, ако имам възможност. Надявам се. Не искам да остана неграмотна до края на живота си.
— Едва ли бих ви нарекъл неграмотна, Лидия — изрече той меко.
И точно тогава връхлетя Рос на Лъки. Също като стопанина си, той не можеше да стои дълго на едно място и буйно изцвили, когато Рос опъна поводите му зад коня на Хил.
— Добро утро, Рос. Гледам, хубави зайци си ударил — забеляза Уинстън дружелюбно.
— Уинстън току-що се отби да ме поздрави — изрече прибързано и нервно Лидия, като опъна поводите на впряга. — Донесе ни книга за прочит.
Може би ако Рос си помислеше, че книгата е предназначена и за двамата, щеше да й позволи да я задържи.
— Да — ловко подхвана нишката Уинстън. — Нося цял куфар книги със себе си. Няма смисъл да събират праха.
— Много ти благодаря, Хил — каза Рос.
— Смея ли да се надявам някоя сутрин да ме вземеш с теб на лов? Стрелям нелошо — изрече той с нескрит копнеж. — Баща ми и аз ходехме редовно на лов преди войната.
— Разбира се. — Господи, искаше да ненавижда този мъж, но Хил не правеше абсолютно нищо, за да възбуди ненавистта му. Дори се радваше на Лий. А Рос едва ли можеше да ненавижда човек, който обича сина му. — Обикновено потеглям с тръгването на кервана.
— Обади ми се следващия път, искам да ловувам с теб. И съм ти благодарен, че си помогнал на Мозес с впряга. Аз знаех, че са добри коне, но досега се дърпаха на различни страни, и той не можеше да се оправи с тях.
— Няма защо — каза Рос като повдигна рамене.
Хвърли поглед към Лидия и се прокле, загдето я бе накарал да седи с изправен гръбнак на седалката на фургона, когато я учеше да управлява впряга. Позата й караше да изпъкват всички достойнства на тялото й и той добре си представяше какво изпитва всеки мъж, който се случеше да язди покрай фургона му. Дори и Хил.
— Лидия, ще окача зайците отзад на фургона и ще ги одера през обедната почивка.
Тя не повярва на ушите си. Дрането беше задължение, което той обикновено оставяше на нея, макар да знаеше много добре, че й прилошава от това.
— Благодаря ти, Рос — каза меко тя, без да отделя сериозния си поглед от него преди той да се обърне и да пришпори Лъки.
— Приятен ден, Лидия — отдалечи се и Уинстън със свалена шапка.
— На теб също, Уинстън. И ти благодаря много за книгата — извика тя подире му разсеяно — умът й все още беше съсредоточен върху Рос и странното му поведение.
Точно когато си мислеше, че вече го е опознала, той направи нещо съвсем неочаквано, което я накара да си помисли, че изобщо не знае нищо за характера му.
През последните две седмици, след като бяха постигнали съгласие да останат заедно до края на маршрута, той я бе обучавал, и то доста успешно, да управлява впряга. В началото й се видя страшно и трудно. Но като следваше съветите му тя за кратко овладя основните похвати.
След първия ден от обучението, когато бе проклел нескопосаността й и безсмислието от обучението, той бе отишъл в най-близкия град и се бе върнал с чифт малки кожени ръкавици.
Лагерът вече утихваше и повечето огньове догаряха, когато той влезе във фургона. Лидия лежеше с отворени очи. Беше оставила фенера да гори с намален пламък. Погледна я и подхвърли един опакован пакет.
— Ще си изтъркаш ръцете, ако не носиш ръкавици — каза той, преди да се обърне, за да се съблече.
Ръцете й бяха в мехури, които здравата я боляха, но на нея и през ум не й минаваше, че той може да го е забелязал.
Тя разкъса опаковката и когато черните ръкавици от лъскава мека кожа паднаха в скута й, се разплака.
— Благодаря ти, Рос.
— Няма защо.
Той угаси фенера без да я погледне и се пъхна между завивките си.
— Означава ли това, че ще продължиш с обучението ми, без значение колко зле се справях днес?
— Мисля, че утре ще бъдеш по-добра.
Не беше кой знае колко много, но поне беше една крачка напред в сравнение с навъсената физиономия и ругатните по адрес на неумението й да се научи. На следващата сутрин, когато се качи при нея на седалката, тя вече бе сложила ръкавиците. Хареса ги много, не само защото й стояха добре и я предпазваха, но и защото й бяха подарък от Рос.
Отношенията им се подобряваха с всеки изминал ден, понякога вечер се смееха и разговаряха като всички останали семейни двойки. И тогава се бе случило нещо, което бе върнало мрачната му физиономия и онази дълбока бръчка гъстите му вежди.
Една вечер Скаута бе предупредил водачите на впрягове, че следващия ден се налага да прекосят една клисура.
— Дълбока е, но е суха — беше обяснил младият мъж на заобиколилите го хора. — Проблеми няма да има, само трябва да карате бавно и спокойно. Почвата е мека и няма да има добро сцепление. Но в другия край е сухо, така че излизането няма да е трудно.
Но въпреки предупреждението на Скаута, един от водачите не беше спуснал достатъчно спирачката и впрягът му бе препуснал с голяма скорост. Конете му бяха връхлетели върху фургона пред тях, с което бяха създали опасна ситуация и разбъркване, което подплаши конете и на двата впряга. Извикаха Рос да ги успокои.
