Той още се мъчеше да се оправи с тях, когато дойде и редът на Лидия. Тя караше фургона по ръба на стръмната клисура. От високото й се зави свят, като погледна надолу. Не искаше Рос и ли който и да е друг, да я критикуват, че забавя останалата част от кервана. Пое си дълбоко дъх, и шибна гърбовете на конете с поводите, като принуди първата двойка да пристъпи в прохода.
Беше изминала повече от половината, когато усети, че колелата започват да се плъзгат надолу в меката пръст. Постепенно затегна спирачката, но нищо не се промени. Допълнителното опъване на поводите само раздразни конете и те започнаха да се опъват на командата й да забавят ход. Тя ужасена се обърна назад, за да провери дали Лий спи в сандъчето до входа на фургона. Но дори този кратък миг на разсейване беше достатъчен конете да се разиграят още повече. Тя рязко дръпна поводите.
— Не, Лидия! — изкрещя Рос.
Беше препуснал с Лъки подир фургона и бе усетил мигновено опасността. Тя го мярна с ъгълчето на очите си да замята крак над седлото и да се прехвърля върху фургона. С пронизително изсвирване изкомандва на жребеца си да хукне напред.
— Не ги дърпай рязко!
Мускулите на ръцете и гърба й се бяха напрегнали до скъсване в усилие да овладее впряга, но без резултат — заплъзгаха се още по-бързо към каменистото дъно на клисурата.
— Дай на мен — каза Рос.
Той я обгърна, за да поеме едната й ръка.
— Спокойно, спокойно.
Говореше колкото на нея, толкова и на изнервения впряг. Бузата му беше толкова близо до лицето й, че сякаш я галеше. Тя чуваше думите и усещаше дъха му в ушите си.
Ръцете й се мъчеха да изпълняват съветите му.
— Видя ли? Дърпаш много полека. Поводите са в ръцете ти, полека, полека, силно. Хайде сега малко по-силно! Така, Лидия, така. Браво, добро момиче. А сега още малко.
След като стигнаха дъното без никакви произшествия, тя завъртя глава към него ликуваща.
— Успях, Рос! Успях! Нали успях, Рос?
Периферията на шапката й се закачи в неговата и тя се плъзна по гърба й. Косата й се разпиля по-щедро. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Не й минаваше през ум, че в този миг той я виждаше като най-красивото нещо в живота си. Пръснатите бледи лунички и дълбоката чувственост, която излъчваше лицето й, свиваше в спазъм всичките му мускули.
О, това лице зовеше, искаше да бъде целунато. Изискваше го. Господи, дали щеше да успее някога да забрави вкуса на устните й!
Под яркото слънце очите й светеха златни. И той видя отразен в тях един омагьосан от силата им мъж. Мъж зажаднял за аромата и вкуса на тялото й. Самотен мъж, търсещ жена, но не каква да е жена, а точно тази. Мъж, който умираше за мекия й глас и силното й тяло.
Той видя себе си. И това го изплаши до смърт.
Светкавично я пусна и със скучен, непознат дори и на него глас, изрече:
— Даа, добре се справи.
Подхвана поводите и се намести на седалката, отдалечавайки се на безопасно разстояние от нея.
— Аз ще карам днес до края на участъка.
Лидия не го разбираше. Само за миг си беше помислила, че отново ще я целуне. Сякаш някакво гигантско цвете разцъфваше в гърдите й. Очакваше целувката му. Искаше отново да усети грапавия допир на мустаците му до устните си, да усети как устата му разтваря нейната. Стомахът й се сви от възторг и страх при тази мисъл.
Но нищо такова не се случи — той отново се бе превъплътил в навъсения грубиян, какъвто го знаеше до сутринта, когато пред мистър Хил й беше обещал да одере зайците собственоръчно, а не да предоставя това на нея.
Той не изглеждаше склонен да участва в разговор. Лидия предприе няколко смели опита, но отговорите му бяха къси и неохотни. За да надвие скуката в следобедните часове, тя отвори книгата на Уинстън и започна да прелиства оръфаните страници. Успя да прочете заглавието.
— И — вън — ху.
— Айвънхоу — поправи той неправилното й произношение.
Тя вдигна глава.
— Можеш ли да четеш, Рос?
Той повдигна рамене по познатия й начин, с което даваше да разбере, че не му се навлиза в подробности. А тя наистина беше права. Не искаше тя да разбере, че се беше научил да чете и пише чак след като се бе запознал с Виктория Джентри. Виктория беше проявила силна изненада, когато разбра за неграмотността му, и се бе заела да го ограмотява вечерите, когато приключваше дневните си задължения.
След като се научи да чете, той изчете всички книги, които предлагаше библиотеката на баща й, след което обучението му се задълбочи и в други области. Тя го научи да разбира от география и история, как да събира колона от числа и как да изважда. Ако не беше обикнал Виктория преди това, със сигурност щеше да я обикне загдето го бе ограмотила без нито веднъж да се присмее на невежеството му.
— Какво означава това? — запита го Лидия.
— Кое?
— Айвънхоу.
— Това е име на мъж.
— О — каза тя, като прокара пръсти по гладката си кожа. — Има ли и жени героини?
— Две. Роуена и Ребека.
— Какво става с тях?
Рос погледна любопитното й лице и отговори по начина, по който винаги му бе отговаряла Виктория.
— Като прочетеш, ще разбереш.
