— Лидия — изстена тихо той, преди устата му да захлупи нейната, освобождавайки всичкото събрано в себе си напрежение за последните седмици. Устните им се срещнаха със задъханата наложителност на мига, с бясната нужда да се убедят, че са невредими, че са преживели и поредната опасност. Дишането им бе задъхано и пресекливо. Вкопчените в плещите му ръце постепенно се отпуснаха, пръстите бавно се разтвориха, за да се сключат нежно около врата му.
Дълбоки гърлени звуци се изтръгваха от гърлото му докато дланите му изследваха крехкия й гръб. Беше обезумял, гонен от онзи първичен мъжки инстинкт да притежава, да брани, да се съвкупява. Ръката му се стрелна между бедрата й, където намери горещо пристанище; грубо затърка това уязвимо място, съхраняващо женствеността й.
Рос си помисли, че тежкият грохот в ушите му се дължи на препускащата бясно по вените му кръв, но се лъжеше. Лидия първа проумя, че това е тропотът на десетки крака и се дръпна от него. Хората от кервана тичаха към мястото, за да разберат кой и защо бе стрелял. Мама Лангстън мигновено бутна Лий в ръцете на нищо неподозиращата Анабет със заръката да се грижи за него, и поведе цялата група. Скоро видяха двете коленичили фигури, вкопчени една в друга.
Всички се взираха безмълвно в огромното тяло на змията.
— Дяволски късмет са извадили, ако питаш мен.
— Можеше да бъде всеки един от нас. Та на ли до преди пет минути се въртяхме наоколо!
— Добре, че не е било някое от децата.
— Добре, че Рос е успял да я уцели.
— Как успя да го направиш, Рос?
— Ама ти си бил страшен стрелец!
Лидия се взря в зелените очи. Бяха изпълнени с настойчива и няма молба. Тя я разбра. Той я умоляваше да не разказва за майсторството му с револвера. И в този момент тя проумя си, нещо, което беше подозирала отдавна, но не бе успяла да го облече в ясна мисъл. Той също криеше нещо. Майсторството му с конете не беше единственият му талант, но той искаше второто да остане тайна.
— Аз… а… още не бях си свалил колана с револверите и те бяха заредени. Когато Лидия видя змията и ме извика, успях да се приближа на няколко стъпки и й пръснах главата.
Той не гледаше към никого, а търсеше очите на Лидия, умолявайки я да не го издаде, да не им казва, че е пръснал главата й най-малко от четиридесет фута разстояние.
— Е, като гледам, всичко е приключило, и ако питате мен, за днес ми е достатъчно — каза Мама Лангстън, спускайки се към тях.
Не знаеше какво точно, но усещаше, че нещо важно се бе случило между двамата. Тя винаги усещаше лъжата, и разбра, че мистър Коулман бе излъгал.
— Мистър Симс, да ви се намира от онова бренди? Обзалагам се, че няколко глътки от него ще дойдат много добре на мисис Коулман докато съпругът й успокои подплашените коне. Нека някои от вас да останат и да огледат местността за други змии.
Рос неохотно се отдалечи, а Лидия се остави на ръцете на Мама Лангстън, която я поведе към лагера.
На следващата сутрин Лидия се събуди със свит стомах и разтуптяно сърце. Жадуваше да види Рос и едновременно с това се боеше. От някакъв въображаем и абсурден страх се бе престорила, че спи, когато се бе прибрал във фургона предната вечер. Не можа да събере достатъчно кураж, за да го погледне право в очите. Не знаеше дали и сега е в състояние.
Какво се беше случило предния ден след случката с гърмящата змия? Никога по-рано не бе изпитвала такова вълнение, не бе ставала участник на толкова вълнуващо преживяване. Подобно на дребни, излюпващи се яйца, в душата й се бяха пробудили тайнствени усещания. Моментът на излюпването им бе съвпаднал точно с допира на Рос, с целувката му, и черупките им се бяха пукнали, давайки живот на чудотворен балсам, протекъл по цялото й тяло като топъл, златен мед. Не беше искала тази целувка да спира, докато…
Докато какво? До какво водеше онази прегръдка? Определено не до онова, което беше изпитала с Кланси. Те бяха две напълно различни неща. Макар че разликата още не беше още достатъчно ясна. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че с Рос всеки ден е неподозирано красив и вълнуващ.
Спомените й от онова грозно време с Кланси сега бяха още по-болезнени и унизителни. Макар че онова чудовище беше мъртво, душевните рани още напомняха, незараснали в сърцето й. Рос я беше целунал предния ден. И едва тогава бе проумяла напълно цялата чудовищност на Кланси. Ако й се случеше да изпита с Рос… онова, искаше й се да бъде като недокоснат съд с бистра и ледена изворна вода, в който той пръв да потопи устни. Искаше той да бъде първият, който ще вкуси тялото й. Тя жадуваше да му предложи чистота и невинност. Но този дар вече не беше нейно притежание.
Разкаянието така я разяждаше отвътре, че накрая усети и физическа болка. Ако това така измъчваше нея, какво ли щеше да изпита Рос, загдето друг мъж я бе притежавал преди него?
