Предизвикателство от страна на Рос беше нещо, което тя не би отхвърлила, дори и да й се наложеше да умре. Уинстън Хил можеше само да си мечтае да я запали така по книгата, както току-що бе направил Рос. Лидия гордо повдигна брадичка.
— Добре — каза тя. — Ако някъде сбъркам дума, или не разбера нещо, ти ще ми помогнеш, нали?
Той кимна утвърдително.
През остатъка от деня той търпеливо изслуша усилията й да преодолее първите две страници. Когато накрая вкараха фургона в чертите на лагера за нощувката, и двамата бяха много уморени, но Лидия сияеше от доволство.
Вечерта Мама Лангстън я посети, като донесе бутилката с мляко за Лий и го нахрани, докато Лидия наряза картофите и изпече зайците. Буба дотърча задъхан и ги прекъсна със задавен от тичането глас:
— Рос има нужда от гвоздеи за подковите. Каза, че имало цяла торба от тях във фургона.
— Ей сега ще ги донеса — каза Лидия.
След като се появи с торбата, Мама Лангстън се обърна към сина си:
— Отивай да помогнеш на татко си, а Лидия ще отнесе гвоздеите на съпруга си.
Буба беше дълбоко разочарован, че отмениха задачата му. Той мечтаеше да прекарва всяка свободна минута при Рос. Но тия дни едва ли имаше очи да оспорва решението на майка си, още повече след като го беше заловила с Присила.
— Добре — примири се той и се затътри към техния фургон.
— Трябва да довърша храненето на Лий, за да занесеш вечерята на семейството си — възрази меко Лидия, докато през това време сърцето й ускоряваше пулса си.
Двамата с Рос толкова рядко имаха възможност за уединение. Всяка вечер Рос си лягаше последен в лагера, дълго след като Лидия вече беше заспала. А много сутрини вече привършваше сутрешния тоалет на конете си, когато Лидия се пробуждаше. Тя си мислеше, че вероятно присъствието й му е неприятно, особено в теснотата на фургона.
— Тая вечер Анабет приготвя вечерята. По-добре да се погрижа за Лий, отколкото да си превивам гърба до оня огън. Хайде, тръгвай.
Лидия приглади косата си и свали престилката. Тия движения, породени от суетата, накараха Мама Лангстън тайно да се усмихне, проследявайки с поглед младата жена. Хората от кервана вече я възприемаха като мисис Коулман и всички учтиво я поздравяваха.
Рос бе останал сам в корала, другите вече се бяха прибрали по фургоните си. Зърна го изправен до една кобила да реши гривата й и да й говори гальовно. Господи, колко красив изглеждаше! Шапката му беше смъкната на гърба и късното следобедно слънце хвърляше игриви отблясъци върху гарвановочерната му коса. Суровата му мъжественост хармонираше естествено с околната природа.
Лидия беше толкова погълната от гледката, че не забеляза камъка. Тя се спъна, падна на колене, и разсипа гвоздеите по каменистата земя. Смутена се спусна да ги събира. Но още при първото движение, чу ядния звън на гърмяща змия. Замръзна на мястото си. Гърмящата змия се беше обвила около камъка, в който се бе спънала.
Писъкът й разцепи вечерния въздух и тя се дръпна назад. Обърна глава да зърне за последен път Рос в очакване на смъртоносното ухапване.
Но Рос не чака да чуе гласа й повторно — той се хвърли върху земята, измъкна револвера от кобура си и едновременно с това се претърколи два пъти, след което стреля без дори да се прицели. Лидия изпищя още веднъж, когато главата на змията отхвръкна под безупречния изстрел на Рос. Змийското тяло се загърчи в смъртни конвулсии само на няколко инча от крака й, докато накрая замря.
Разширените й зеници не изпускаха мъжа. Беше стрелял със същия мигновен рефлекс, който кара змията да атакува всяка подвижна цел. Лидия не можеше да осъзнае кое я беше изплашило повече.
Все така замръзнала и загубила дар слово, тя проследи с поглед как той се надига от земята и тръгва към нея. Сви се, когато той приклекна до нея.
— Лидия, нали си добре?
Въпросът му се изтръгна с такова усилие, сякаш вътрешностите му се бяха сгърчили от страшна болка. Изкривеното му от преживения ужас лице бе направо неузнаваемо.
Поредното превъплъщение. Убиецът бе отстъпил мястото си на утешителя. Това вече беше прекалено за изхабените нерви на Лидия.
— Не, не — простена тя, разтърсвайки се от болезнени конвулсии.
Протегна ръце към него, обгърна раменете му и се разрида. Крехкото й тяло се облегна върху стената от мускули, а той зарови лице в косата й, като не спираше да й шепне успокоително. Усети новия пристъп на разтърсване и я притисна още по-силно, поемайки в себе си остатъка от изживяния ужас.
Лидия повдигна глава, с очи натежали от сълзи:
— Само преди няколко седмици исках да умра. Но когато видях тая гърмяща змия, вече не исках това, защото щях да изоставя Лий. Не исках да изоставям и… теб, Рос.
