— Изглежда, не срещате особени трудности при четенето, или сте прекалено горда, за да ме помолите за помощ.
Тя се усмихна на мекия му укор.
— Спомням си повече, отколкото предполагах. Ако срещна трудност с някоя дума, Рос… — Тя прехапа език при изговарянето на името му. Втренчи се в огъня, като се чудеше дали сега целува някоя от онези жени по същия начин, по който я беше целунал вчера. — Рос ми помага. Той може да чете.
— Какъв късмет имате и двамата — отбеляза възпитано Уинстън.
Прииска му се да е достатъчно укрепнал, за да се сбие с мъжа, довел момичето пред него до такова отчаяние. Но дори и да беше напълно здрав, това изобщо не му влизаше в работата. И все пак, с какъв ум съпругът й я беше унизил така пред целия керван? Трябваше да бъде бит с камшик за това.
— Лий сигурно вече спи? — опита се той да смени темата.
Очите й се откъснаха от пламъците на огъня и за пръв път тази вечер в тях блесна живец.
— Той е същинско ангелче, всяка нощ заспива веднага след като си изпие бутилката с мляко. Спи много дълбоко, но се събужда рано.
— Той е чудесно момче.
— Да. Понякога забравям, че не е мой.
Изречението се изплъзна неволно от устата й. Уинстън видя, че тя се разстрои от казаното и се надигна.
— Благодаря ви за кафето — каза, като остави чашката върху най-горното стъпало на стълбичката на фургона. — Трябва да си тръгвам. И ние трябва да ставаме рано сутринта, също като Лий.
Къде ли щеше да бъде Рос сутринта? — чудеше се Лидия.
— Да, така е.
— Искате ли да ви помогна да угасите огъня?
— Не — отказа бързо тя. Все още хранеше надежда, че Рос може да си дойде вечерта. — Не е трудно. Искам да почета още малко.
Уинстън повдигна ръката й до устните си и я целуна нежно.
— Лека нощ, прелестна Лидия.
После изчезна в нощта, а Лидия остана да чака Рос.
Това беше едно от местата, в които той още от детството си беше приучен да се чувства като у дома си, макар че преди още да е влязъл, вече знаеше, че предизвиква съдбата. Но въпреки това той влезе със стиснати зъби, с непреодолим импулс да се самонакаже. „Дамите“ бяха започнали вече да му ходят по нервите още преди да стигнат Оуентаун. Те се кикотеха непрекъснато, като не спираха да го закачат така, както само те го умееха, но този път — странно вместо докосванията им да разпалят желанието в него, го отвратиха. Лидия не му излизаше от ума и сърцатия начин, по който се бе държала пред него и жените, които лудееха да съблазнят съпруга й, като ги бе накарала да изглеждат жалки.
Разкъсван между чувство за вина и раздразнение, Рос бутна вратите на Шейди Рест и потъна сред неописуемата глъчка. Въздухът беше просмукан от дим, воня на прокиснала бира и потни тела. Червените тапети отдавна бяха съдрани от дървените стени, а голото момиче, което се кълчеше върху афиша над бара, беше с простреляни очи. Подът беше хлъзгав от изплютия тютюн. Пианистът сякаш се подиграваше на всеки, който някога е чувал музика, а сервитьорите безмилостно „кръщаваха“ напитките.
Клиентите обаче не се впечатляваха особено от всички тези недостатъци. Бяха дошли тук да си прекарат приятно времето и пристигането на петте нови курви накара сърцата на всички да забият още по-бързо и духовете се раздвижиха.
Това беше точно онази нечиста атмосфера, от която сега се нуждаеше Рос, за да се убеди, че е крайно нещастен в новия си живот.
Купи бутилка уиски и си проправи път през лабиринта от задъхани тела до една маса, където играта на покер беше в пълен ход. За късмет, залаганията не бяха високи и той се включи на следващото раздаване, като спечели. Спечели и следващите няколко раздавания, като през това време изпи порядъчно количество уиски. Чак тогава забеляза един мъж от другата страна на бара да го наблюдава внимателно. Мъжът беше прекалено предпазлив, за да възбуди незабавно вниманието му.
Инстинктът, развит с годините до съвършенство, се задейства. Дори и след трите години мирен живот, тялото му не бе загубило и частица от тренинга да реагира мълниеносно и на най-малката опасност. Когато след малко отново вдигна поглед, мъжът се бе обърнал на другата страна, но Рос вече бе сигурен, че са го разпознали. Той събра печалбите си, остави бутилката на другите в знак на чиста игра, и си проби път до страничната врата на салона.
Предпазливо навлезе в тъмната уличка — очите му се стрелнаха по всички възможни места, където можеха да се спотайват стрелци. Знаеше ги всичките като дланта си. Проклятие! Мъжът, когото бе забелязал да го следи с поглед, стоеше в ъгъла на сградата, палейки пурата си. Това можеше и да не означава нищо, а можеше и да е потвърждение, но Рос не искаше да поема никакви рискове. Беше оставил Лъки пред салона. След малко щеше да му свирне, но засега беше по-добре да изчака.
Той прилепи гръб до стената и без да отделя очи от силуета на ъгъла, безшумно се запромъква. Видя фургона на мадам Ла Рю, паркиран до задната врата. Мекото сияние на фенера очертаваше фигурата й, приседнала на ниската стълбичка.
Той я приближи безшумно.
— Защо не си вътре при другите? — попита я шепнешком.
— А ти?
