Тя пушеше пура, чийто пушек се просмукваше в косата, събрана високо над главата й. Бузите и устните й бяха щедро покрити с руж. Дебел слой грим покриваше лицето й, успешно скривайки дълбоките бръчки около очите й. Ръката й притискаше стомаха, придържайки края на черния сатенен комбинезон с огнен дракон, избродиран върху рамото, чиито бълващи пламъци ноздри и червени побеснели очи, пълзяха към пищните й гърди.
Рос хвърли поглед през рамо към салона. Викове на удоволствие, акорди на раздрънкано пиано, ревове на гняв и наслада разтърсваха околността.
— Много е претъпкано.
Мадам захвърли пурата в праха.
— Точно това си и помислих. И аз не издържам на такава навалица.
Рос се почувства самотен. Помисли си за мъжа пред салона. Преследвачите нямаше да го оставят на мира до края на живота му. Помисли си за как беше починала Виктория изоставила го безмилостно на оня живот, от който беше бягал толкова време. Опита се да не мисли за Лий. И за Лидия. Господи, само не и за нея.
— Намира ли ти се пиене?
— Да.
Ръката й се отпусна, разтваряйки дрехата, изпод която се белна тяло, имало на времето безброй обожатели, но сега сбръчкано и провиснало. Само гърдите й още се държаха. Имаше чудесни гърди с начервени зърна; ружът беше същият като този на устата. Бедрата й бяха наедрели значително, но глезените бяха все още като изваяни.
— Имам достатъчно уиски и всичко останало, от което се нуждаеш в момента, мистър Коулман.
Тя беше просто една стара курва. Но какво представляваше той? Един курвенски син. А човек намираше спокойствие там, където можеше. Той се изкачи във фургона и загъна плътно след себе си краищата на платнището.
Когато се изтърколи пиян от фургона, навън беше тъмно като в рог. Той примига няколко пъти в непрогледния мрак и направи няколко колебливи крачки, преди да проумее, че е безсмислено да ходи пеша по това време. Повдигна пръсти до устата си и свирна с изтръпнали устни. Звукът проряза нощта като с нож. Той се напрегна, но след миг се отпусна, когато жребецът му се появи иззад сградата. Това беше единственото раздвижване в мрака. Салонът отдавна бе пуснал кепенците за през нощта.
След няколко напразни опита, успя криво-ляво да се закрепи на седлото и да насочи коня поне към лагера. Господи, колко скверно се чувстваше. Всеки тропот от копитата на Лъки отекваше като удар с чук по главата му. Почувства се истински щастлив, когато в мрака изплуваха смътните очертания на лагера.
Плъзна се от Лъки, като пое поводите в ръце и го поведе към заобиколения от въжета корал.
— Ти си приятел — пробъбри той с надебелял език докато смъкваше тромаво седлото от гърба на жребеца. — Истински приятел!
След като се погрижи за животното, той се заклатушка към кръга от фургони, мъчейки се да разпознае кой беше неговия. От усилието му се зави свят; уискито бълбукаше в стомаха му и преди още да разбере какво го беше сполетяло, той вече тичаше към храстите, където стомахът му се обърна навън. Господи, на времето това пиене щеше да му стори колкото един напръстник.
Затътри се към фургона с виновното съзнание колко лошо се беше отнесъл с мадам… аа… както й беше там името. Беше си въобразявал, че ще се справи със себе си, но се беше излъгал.
Тя беше проявила повече от услужливост, уверявайки го какво мощно, здраво и силно тяло има. Беше се възхищавала от тялото му даже когато бе пресушил бутилката с уиски, опитвайки се да събуди похот към нейното тяло. Дори я беше целунал. Лъхаше на кисело от начервените й устни. Беше заравял лице в щедрите гънки плът на шията и бе изпитал отвращение. Бе галил пиян гърдите й, но вместо очакваната стегната плът бе открил огромни, разплути кълба, от които се бе погнусил.
Тя не притежаваше нито вида, нито плътта, нито аромата, нито вкуса на Лидия. Не, по дяволите! Не Лидия, Виктория. Виктория. „Я го повтори пак. Виктория. Спомняш ли си я? Твоята съпруга. Жената, която ти обичаше. Жената, която все още желаеш.“
Но в представите си той бе видял лицето на Лидия, а не на Виктория. Дори и когато мадам търпеливо го бе възбуждала и направлявала, той се бе опитвал да извика Виктория в представите си, но бе виждал само Лидия, втренчена в него с укора на златното си лице и онези огромни очи. Когато упорството на мадам беше възнаградено и членът му запулсира твърд в ръката й, той бе простенал името на Лидия и не бе спрял да го повтаря дори и когато навличаше дрехите си и остави мадам да го проклина.
Олюлявайки се на несигурните си крака, той се добра до фургона и се изкачи вътре, опрян с ръце на пода в напразен опит да запази равновесие. После се придвижи на четири крака, до мястото си във фургона, което му предлагаше покоя, за който той жадуваше. Накрая се отпусна с доволство.
Въздъхна от неизмеримата наслада и после мракът напълно го погълна.
