Продължаваха да се карат шепнешком, но сигурно щеше да премине в поредния им голям скандал, който изглежда и двамата нямаха желание да избягнат. Рос успя да се изправи на крака въпреки ужасно размътената си глава. Тя стоеше бойко срещу него с опрени в хълбока юмруци и презрително вирната главичка.
— Защо не ме помоли да не ходя?
— Защото не давам пет пари къде ходиш.
— Не даваш пет пари? Че за какво си побесняла толкова тогава?
— Аз не давам пет пари, но останалите хора от кервана дават. Тревожех се само за това, че вършиш неща, в каквито обвиняваш мен. Изглежда, мериш с двоен аршин.
— Точно така. Аз съм мъж.
Лидия сви презрително устни и се врътна настрани. Обзета от гняв, тя извади нощницата си през главата и застана с гръб към него.
А той не можа да издържи на изкушението, подбутван от демона на алкохола зад очните му ябълки и се втренчи в нея, отбелязвайки колко овален, гладък и плавен беше задникът й и колко здрав и добре оформен — прасецът. Още зашеметен, тъкмо се канеше да протегне ръка и да провери дали и на допир кожата й е толкова гладка, колкото изглежда.
— Свали си ризата. Вони на одеколона на оня бардак. Не се понася.
— Не беше бардак. Бяха просто жени, изпаднали в затруднение и аз само им помогнах.
Тя с усилие навлече камизолата си и после се обърна с лице към него. Докато закопчее копчетата, не отдели злобен поглед от него.
— Колко мило от твоя страна! Ти беше готов да ме изриташ на секундата от фургона си, когато си помисли, че може да съм курва, макар че отчаяно се нуждаех от помощ. Защо тогава се прояви толкова благородно към тях?
Очите му се бяха заковали в гърдите й, докато тя събираше реверите и закопчаваше копчетата. Но дори и тогава гърдите й преливаха извън дантелената преграда. Съвсем ясно личаха тъмните кръгове на зърната посред тях. Остана като зашеметен, докато тя се отпусна на сламеника и започна да обува чорапите си, като при всяко движение гърдите й тежко се разклащаха.
Само внезапната му ерекция го измъкна от немия захлас.
— Направих го, защото се уча бързо. Помогнах им, за да не ми се качат на главата, както ти го направи.
Главата на Лидия застина и тя го прониза с бесен поглед. Той пръв не издържа и отмести очи, като почти съдра копчетата на ризата си докато я съблече през глава. Докато намери друга, превърна в хаос реда, който беше сложила Лидия в куфара с вещите му.
Тя се изправи след като обу чорапите си и обувките и посегна за фустанелата си.
— Аз останах тук снощи, за да обирам погледите на почтените хора от кервана, не ти.
Той се извърна и застина от гледката. Тя се опитваше да закопчее копчетата над гърдите си, но безуспешно. Изкашля се и му се прииска да можеше по същия лесен начин да облекчи мъжествеността си.
— Ако всеки път, когато получаваш забележка, ти се прииска да си отидеш, аз ще бъда последният, който ще те спре.
Тя го изгледа войнствено със закопчана най-после фустанела.
— Не искам да изглеждам като последната глупачка в хорските очи и да се връщам пияна като свиня и вмирисана на бардак.
Челюстта му се стегна:
— Казах ти, че не съм спал с никаква курва. Ако исках да го направя, нямаше нужда да ходя чак до града. Можех да остана тук.
Настъпилото мълчание беше осезаемо и плътно. Запълни до отказ дробовете на Лидия чак до задушаване. Рос вироглаво тръсна глава, сякаш вече бе направил победното движение.
И това доволно повдигане на мустаците му разби търпението й. Юмрукът й описа широка дъга и се стовари сочно върху бузата му.
Той застина неподвижен, докато отшумят вълните на терзаещата болка по тялото му. Примига няколко пъти, за да прогони настъпилия мрак. Сви ръцете си в юмруци, за да не пристъпи към нея.
— Не съм курва — изрече тя меко, като произнасяше всяка дума с подчертано натъртване. — И никога не съм била. Казах ти вече.
Той успя да надвие поредния пристъп на гадене и произнесе:
— Не беше женена, когато си заченала детето си, нали?
— Не — поклати тя глава, като се мъчеше да надвие сълзите готови да бликнат всеки миг в очите й.
Това изправи Рос пред най-трудната дилема в живота му. Чие дете беше родила тя? Кой мъж я бе притежавал, галил, ласкал? От тая мисъл направо не можеше да си намери място, ставаше луд. Трябваше да знае. Макар че се бе опитал да скрие ръцете си джобовете, те бяха изскочили сами и я разтърсваха с всичка сила за раменете. Придърпа я до себе си гръд и надзърна в очите й.
— Кой беше онзи мъж? Кой беше той, Лидия? По дяволите, ще ми отговориш ли?
— А кой си ти, Рос Коулман?
Всичко в него застина, макар че ръцете му не отслабиха хватката си й.
— Какво искаш да кажеш? — запита я той дрезгаво.
Тя се сви под ледения зелен блясък на очите му, но нямаше вече място за отстъпление.
— Ти водиш живот като всеки човек с жена и дете, вършиш всекидневната си работа като всеки човек, но не си такъв. Ти имаш очи и рефлекси на хищник, Рос Коулман. Ти съвсем не си като всички останали, макар че много се стараеш да приличаш на тях. Кой си ти?
