Ако Рос не беше стискал зъби в опитите да овладее гнева си, то челюстта му сигурно щеше да провисне при вида на й. Крехката й фигура никога не се бе откроявала толкова съвършено, както сега в тази мека, памучна тъкан. Кожата й блестеше с блясъка на узряла праскова от слънчевия тен, придобит въпреки сламената шапка, която не сваляше от главата си докато управляваше фургона. Косата й… е, сети се, че по едно време беше ужасен от възможността тя да ходи с разпусната коса. Сега това нито го шокираше, нито го оскърбяваше. Дори така я харесваше повече.
Изтри дланите в крачолите си и й протегна ръка, за да слезе по стъпалата на фургона — нещо, което тя правеше по сто пъти на ден.
— Сигурно вече са започнали да се хранят? — каза той без никаква връзка.
— Съжалявам, че те забавих. Трябваше да тръгнеш по-рано. Аз щях да те настигна.
— Не се притеснявай.
Смелата й усмивка бе помрачена от разочарование. Той изобщо не се и канеше да отбележи колко изглежда, както предсказа Мама Лангстън. Усети как сълзите напират в очите й и й се прииска да се върне във фургона, но вече наближаваха мястото на тържеството. Всяка жена беше приготвила и донесла по нещичко за празничната трапеза; Лидия и Рос получиха огромни блюда.
Още преди да приключат с храненето, всички, които умееха да свирят на някакъв инструмент, включително и Мозес, вече дърпаха струни или прекарваха лъкове по тях.
Най-после дойде времето на най-запалените за танци. Двойките с най-гореща кръв буйно се хвърлиха във вихъра на ритмите, създавани от цигулките и хармониките. Мама Лангстън бурно пляскаше с ръце в такт с музиката и наблюдаваше с умиление как Зик за пореден път загребва с чашата си от бъчвичката с бира, която някой бе донесъл от близкия град. Тя хвана Лидия за ръката:
— Вие двамата отивайте да танцувате. Аз ще пазя Лий.
Лидия погледна съпруга си, който беше захапал дълга, дебела пура. Тя никога не бе танцувала, но отстрани не изглеждаше толкова трудно.
— Никога не са ме учили да танцувам — изрече обезсърчаващо Рос.
Мама Лангстън му се сопна:
— Няма никакво значение. Тия, дето се друсат, знаят да танцуват колкото и вие. Хвани дамата си за ръката и се отпусни в ритъма.
— И аз не знам да танцувам, Рос — обади се Лидия, като се надяваше признанието й да окуражи партньора й.
Той се вгледа в лицето й, обходи с очи тялото и осъзна за пореден път, че не е в състояние да постави ръцете си върху нея и да сдържи клетвата, дадена пред себе си, да не се люби с нея.
— Тогава няма смисъл хората да ни се смеят, нали така? — и той закрачи по посока на бъчвичката с бира.
— Е, — не издържа Мама Лангстън, — виждала съм всякакви дръвници през живота си, но тоя тук бие всички.
Лидия заби унизена поглед в земята, цялата пламнала от срам, когато изведнъж пред нея застанаха чифт лъснати обувки.
— Мога ли да имам честта да ви поканя на танц, Лидия?
Очите й се вдигнаха и срещнаха топлия, открит и разбиращ поглед на Уинстън Хил. Той я гледаше, но не с откритата враждебност или заплашителната настойчивост на Рос, а с безмерното възхищение пред това, което виждат очите му.
Мама Лангстън се засмя повторно и я побутна:
— Хайде, Лидия. Джентълменът те помоли да танцуваш с него.
— Не мога да танцувам — извини се тя.
Страшно й се искаше, но добре съзнаваше, че с това ще предизвика поредния пристъп на бяс у Рос.
Уинстън се засмя и протегна ръка, посочвайки ентусиазираните двойки, които се настъпваха в усилията си да се нагодят към музиката, без това да ги огорчава ни най-малко.
— Не виждам тук някой да може. — Той протегна ръка. — Танцувай с мен, Лидия.
Говореше с такава настойчивост, с такова силно желание, че за миг забравила какви могат да бъдат последствията, тя отпусна ръцете си в неговите и се остави да я поведе към хаоса на танцовата площадка. Той я обгърна с една ръка около талията и повдигайки ръката й с другата си ръка, постепенно се вряза в кръга от другите танцуващи.
В първия момент Лидия се почувства така, сякаш имаше шест крака — всичките куци и неспособни да крачат в една посока. Но Уинстън беше търпелив учител. Тя скоро се отпусна и започна да навлиза в ритъма. В края на четвъртата обиколка вече й се струваше, че сякаш лети и не искаше да слиза на земята.
Когато Рос забеляза жена си в обятията на друг мъж, и то Уинстън Хил, облечен в безупречен бял памучен костюм и меки ботуши от кафява кожа, пръстите му автоматично се стегнаха около чашата, която поднасяше към устните си в този момент.
Без дори да проумее, че очите му се бяха превърнали в тесни цепки, излъчващи зелена отрова; той наблюдаваше движенията им подобно на ястреб. Даваше къси и бегли отговори на закачките от заобиколилите го мъже. Лидия бе привлякла всеобщото внимание с летящите си поли, с разцъфналата в усмивка уста, и с развятата си от бурния танц коса. Всеки път, когато профучаваше покрай него без дори и да го забелязва, смеейки се до лицето на Хил, пръстите на Рос се стягаха още по-силно около чашата. Той обърна още една чаша бира и свитият му на юмрук стомах се сви още повече.
