Той я пусна, като леко я отблъсна от себе си, без да сваля очи си от нейните през цялото време. После се обърна без да пророни и дума. Дооблякоха се в тишина.
Лидия излезе навън в розовата утрин и се зае да разбърква жаравата от снощния огън, търсейки някой останал все още жив въглен. Вече сипваше кафето в кафеника, когато го чу да излиза от фургона и да започва да се бръсне.
Няколко минути по-късно се приближи към нея и посегна за кафето си. Тя ахна. Кожата му бе придобила зеленикав оттенък. Бузите му бяха дълбоко хлътнали, а очите, обхванати от дълбоки кръгове около тях. Мигновено забравила гнева си, Лидия протегна ръка и го докосна по ръката.
— Съжалявам, че те ударих. Знам, че не се чувстваш добре. В действителност, аз нямам никакво право да ти държа сметка. Ти си свободен да правиш какво искаш… Искам да кажа, че това не е истински брак. — Тя сведе очи. — И ако… ако искаш да знаеш, въпреки че вдигнах толкова шум, съвсем не ми беше неприятно… снощи…
— Лидия…
— Мис Лидия? — Мозес повтори името й. — О, добро утро, Рос — каза той, като пристъпи покрай фургона и ги завари до огъня. — Уинстън ме помоли да ви донеса тази книга, мис Лидия. Каза, че е мислил да я вземе снощи, когато ви е посетил, но е забравил.
Очите на Лидия се стрелнаха от чернокожия мъж върху Рос. Видя как устата му изведнъж се втвърди и очите му се вледениха. Нахлузи ядно ръкавиците си и тръгна без да каже и дума повече на Лидия, ограничавайки се само с късото „Здравей, Мозес“ — на пратеника, подбрал толкова неудачно момента за посещението си.
— Рос — извика тя подир него, но той или не я чу, или се престори, че не я е чул.
Угарките от пурите в пепелника бяха със същия вкус като този на кафето. Въздухът в тесния офис беше задушаващ. Хауърд Мейджърс прекара длан през омазнените си коси и пое дълбоко дъх, разхлабвайки още едно копче върху куртката си. Беше уморен. Мъжът до прозореца не правеше изключение, но Ванс Джентри изразяваше умората си чрез непрестанно сноване из стаята.
— Навсякъде нищо. — Той чукна мръсния прозорец с уморен юмрук. — Къде, по дяволите, могат да бъдат?
Мейджърс разлисти докладите върху бюрото си.
— Един Господ знае — каза той уморено. — Няма и следа от бижутата, макар че сме ангажирали всичките си платени информатори да се разровят из заложните къщи. — Един от докладите привлече вниманието му. Първоначално го беше отминал като незначителен. — Ето тук един от нашите хора в Арканзас… Оуентаун, къде ли беше това, по дяволите. Аха, някакво градче с железопътна гара. Този от нашите агенти работи там под прикритие. Видял един мъж, който му се сторил познат, да играе покер в един салон. Агентът си помислил, че човекът го е забелязал, затова застанал с гръб към него за минута. Когато се обърнал, мъжът вече го нямало. Повъртял се наоколо, но от него нямало и следа.
Джентри вече енергично клатеше глава.
— Ако той се е опитвал да пласира украшенията, едва ли е щял да го стори на такова място. Че кой ще се осмели да ги купи в такова градче? Все още си мисля, че се върти около големите градове. А нищо чудно и да е напуснал страната.
Джентри започваше да се проявява все повече и повече като спънка, вместо помощ при разследването. Ако беше възможно изчезналата двойка да се открие, щяха да го сторят хората от агенцията Пинкертън, но без „помощта“ на истеричния татко. Мейджърс се изправи и заобиколи бюрото си.
— Защо не се приберете за няколко седмици у дома, мистър Джентри? Ако нещо изскочи…
— Не. Не мога да се прибера без Виктория.
— Но те може да са се прибрали във ваше отсъствие. Или поне да заварите бележка от нея.
— Телеграфирах на адвоката си в Ноксвил да има предвид това. Той е ходил до фермата, но само слугите са били там. Нямало изобщо нищо откакто Кларк изчезнал с Виктория, или някаква препоръка накъде може да са тръгнали.
Мейджърс запали нова пура и загледа вглъбено рубиненочервения й край, преди да го запита:
— Не е ли възможно дъщеря ви да е взела със себе си скъпоценностите? Щом й се е наложило да напусне така спокойния живот, не е чудно да е взела някакво утешение и спомен със себе си.
Джентри гневно се нахвърли върху детектива.
— Вие изглежда и думичка не сте проумели от това, което ви казах. Тя не би могла да напусне дома си, мен, освен ако престъпник не я е принудил със сила да го стори. Познавам дъщеря си. Тя никога не би го сторила доброволно. — Той дръпна рязко палтото си и шапката от закачалката като тръгна към вратата. — Мисля, че пропиляхме достатъчно време…
Тъкмо протегна ръка към дръжката на вратата, когато тя се отвори и помощникът на Мейджърс се втурна в стаята.
— Извинете, че наруших разговора ви, мистър Мейджърс, но току-що получихме тази телеграма. Може да е важна и бях сигурен, че ще искате да я видите.
— Благодаря ти — каза Мейджърс, като пое протегнатата бланка.
Веднага щом помощникът му излезе, той заби очи в нея. Остави листа хартия върху масата и очите му се втренчиха безцелно в стената, преди да повдигне глава.
— От Балтимор е. Открили са тялото на млада жена.
— Тялото? — Джентри замръзна.
Мейджърс кимна.
