— Била намерена в хотелска стая, в която живяла с мъж в продължение на няколко седмици. Била наръгана с нож. — Мейджърс, който си мислеше, че нищо не е в състояние да го разклати, с мъка издържа на ужаса, изкривил до неузнаваемост лицето на Джентри. Да, наистина, започваше да се размеква. Време му беше да излиза в пенсия. — Мъжът изчезнал. Описанието му съвпада с това на нашия човек. Разбира се, окончателната идентификация…
— Да. — Джентри с мъка се изкашля. — Кога тръгваме за Балтимор?
Лидия тъкмо простираше изпраните дрехи на въжето, което Рос беше опънал между фургона и едно младо дърво, когато се появи Анабет задъхана, с божурено лице и възбуда в очите.
— Познай кой дойде долу до реката!
Без да изчака отговор, тя продължи:
— Един амбулантен търговец, който кара повече стока, отколкото можеш да си представиш. Разбира се, че Лиона Уоткинс вдига врява до Бога, че било неделя и хората не трябвало да пазаруват нищо в деня, отреден ни от Бог за почивка, но мистър Грейсън каза, че времената не били от съвсем обичайните и хората не могат току-така да се втурнат към града в неделя. Видях с двете си очи как Присила купи един шоколад и веднага го скри в джоба си. Мама каза и ти да отидеш при търговеца, защото видяла много хубаво парче плат, от което щяла да излезе чудна рокля за теб тъкмо за Четвърти юли.
Лидия бе спряла да простира, докато слушаше оживеното дърдорене на момичето. Рос, който в това време поправяше един оглавник, също бе спрял работата. И двамата едновременно избухнаха в смях.
Отношенията между тях след Оуентаун бяха останали толкова обтегнати, че смехът им ги изненада. Когато се спогледаха, той секна сякаш по команда и те смутено извърнаха глави един от друг.
— Е, няма ли да отидеш долу и да видиш какво става? — запита недоверчиво Анабет, когато Лидия продължи простирането си.
— Не се нуждая от нищо — изрече спокойно тя.
— Но мама казва, че този плат щял да изглежда най-добре върху теб, защото е златист и при твоята коса и всичко останало… искам да кажа… трябва отидеш там да видиш колко много неща предлага.
— Имам работа, Анабет — обясни търпеливо Лидия на момичето и хвърли поглед към Рос.
Той остави оглавника настрана и влезе във фургона. Тя не се нуждаеше от нищо, нито пък желаеше каквото и да било, но щеше да бъде много хубаво, ако й предложеше да я заведе на разходка долу до амбулантния търговец.
Трябваше да е разбрала досега, че не трябва да чака никаква вежливост от негова страна. Едва ли й беше проговорил и две думи, откакто бе разбрал, че Уинстън е посещавал съпругата му в негово отсъствие. Всяка нощ, след като се увереше, че тя и Лий са заспали, развиваше постелята си под фургона. Никой не му обърна внимание. Повечето от мъжете спяха отвън, където беше по-хладно.
За Лидия обаче не можеше да се каже същото. През нощта взе да й липсва хъркането му. Липсваше й присъствието му. Липсваше й гледката на свалящия ризата и обувките си Рос.
— Мама Лангстън ще ти даде ли да си купиш нещо? — попита тя, като се опита да не обръща внимание на болката в гърлото си.
— Тате ни даде по пет цента.
— Тогава отивай по-скоро долу, защото ако закъснееш, Присила Уоткинс ще изкупи целия фургон.
Анабет се разсмя, но настроението й бързо спадна.
— Сигурно си права. Но няма ли да дойдеш с мен?
Тя беше толкова щастлива, че майка й беше поръчала да съобщи новината за амбулантния търговец на Рос и Лидия. А сега се оказа, че всичко е било напразно, защото нито единият, нито другият проявиха каквото и да било въодушевление.
Лидия поклати глава.
— Когато се върнеш, ела ми покажи какво си купила.
Анабет се отдалечи, тътрейки крака в пръстта. След малко обаче първоначалното й настроение се възвърна и тя затича с пълна сила към реката.
— Лидия?
Тя надзърна над импровизирания простор към Рос.
— Да?
Той взе ръката й и я издърпа между мокрите дрехи. Отвори дланта й и пусна няколко монети в нея.
— Иди си купи нещо.
Тя погледна блестящите монети, после вдигна поглед към фургона. Знаеше, че Рос крие някъде там парите си, но нямаше никаква представа къде, нито пък я интересуваше. Парите не я вълнуваха, защото никога не бе ги имала преди и стойността им за нея нямаше значение. Единствената причина да представляват нещо сега, беше фактът, че Рос й ги даваше.
— Нямам нужда от нищо.
— Не си купувай нещо, от което имаш нужда. Купи си нещо, което ти се иска.
Тя обнадеждено надзърна в зелените му очи и го запита:
— Защо?
