Въпросът й го раздразни. Когато и да се появеше онова конте Уинстън Хил с някой от дребните си подаръци — парче медена пита, сладка като речта му, книга със стихове, която мислил, че тя ще хареса, пресен ябълков пай, който Мозес току-що приготвил, тя никога не задаваше въпроса какво се крие зад това. Разбира се, че този изряден джентълмен с изискани маниери винаги бе искал разрешението на Рос, преди да подари на съпругата му — да, по дяволите, на неговата съпруга — някой от подаръците си. Лидия винаги му бе благодарила срамежливо и неловко, със свенливо свеждане на очите. Но на него, на законния си съпруг, тя отказваше такова отношение. Тя не можеше да приеме щедростта му със сияйната си усмивка, с която даряваше всеки път господина с белия костюм.
Рос никога не би признал пред себе си, че изпитва ревност. Но това чувство го владееше в момента, отровило като отровна змия цялото му съзнание. И ревността беше, която го подтикна да изтърси:
— Защото всеки ще си помисли, че съм най-големият негодник, ако не позволя на съпругата си — той натърти на думата — да си купи някаква дреболия от амбулантния търговец.
Тя изстина от презрението му. Втурна се покрай него и вдигна Лий. Проклета да бъдеше, ако похарчеше и цент за себе си, но можеше да купи нещо за бебето.
— Остави Лий. Аз ще го гледам.
— Не! — Тя се извъртя и разтърси юмрук под лицето му. — Аз ще се погрижа за него. Нали за това ми плащат?
И без да изчака думите му тръгна към реката.
Денят на независимостта осъмна с ясно небе и горещо слънце. Из лагера царуваше празнично нетърпение. Беше празник, време за отдих от изнурителните часове на пътуването, ден, в който се печаха сладки и курабийки, ден за смях, музика и веселие. Ако някой ядно проронеше дума, че това е празник на янките, недоволството му бързо биваше заглушено. Южните щати бяха извоювали независимостта си от британското управление по същия начин, както и северните. След такова дълго пътуване, имигрантите охотно използваха всеки повод за празнуване и отдих.
Мама Лангстън убеди Лидия да купи от амбулантния търговец достатъчно количество от златистата материя, за да си направи рокля. Макар и да не беше кой знае каква кроячка, с помощта на Мама Лангстън и една кройка взета назаем от мисис Ригсби, роклята бе скроена. Двете жени я довършваха почти цяла вечер. Най-накрая тя бе готова.
Лагеруваха покрай реката Уачита. В резултат на обилните пролетни дъждовалежи околността зеленееше буйно въпреки юлските жеги. Дамите първи получиха правото да се изкъпят в реката и веднага щом привършиха всички сутрешни задължения, те затупаха по тревистия бряг с хавлии и калъпи сапун. Това беше една от редките възможности да се изкъпят както трябва, откакто бяха напуснали къщите си.
Празненствата започнаха на залез-слънце. Мъжете се върнаха от реката изкъпани, причесани, успокоени. Някои от мъжете бяха направо неузнаваеми, с тънки вратовръзки, блестящи катарами на коланите, или тирантите, слагани единствено в неделя. Женското съсловие също бе положило старания, разкрасявайки колкото е възможно памучните си рокли и създавайки си допълнителни главоболия с прическите.
Рос бе облякъл черни панталони, бяла риза и черно кожено яке. Вместо вратовръзка около врата си бе вързал кърпа. Среса косата си, без да използва брилянтина, който повечето мъже щедро плискаха с шепи. Отбеляза, че косата му отново е пораснала. Трябваше да каже на Лидия да го подстриже…
Той се изправи и погледна гребена в ръката си, сякаш не го познаваше, сякаш не познаваше и мъжа, който го държеше. Колко лесно бе дошло името й в ума му, за разлика от това на Виктория. Колко естествено изглеждаше да я помоли да намали пак косата му, една интимност, очаквана от жената, с която живееш. По дяволите!
— Лидия, готова ли си? — провикна се той към фургона.
Тя се огледа в огледалото, навлажни устните си и пощипа бузите си, както й беше казала Мама Лангстън. Беше се облякла с нейна помощ и помощта на Анабет, като през това време за Лий се грижеха Маринел и Атланта.
Лидия прокара длани по полата си, за да се увери, че е истинска. Златистата материя се диплеше в най-красивата рокля, която някога бе притежавала, по-хубава дори и от ония, които Рос й беше купил в Мемфис. Разтворената яка разкриваше шията и горната част на гърдите. Късите ръкави се ветрееха и едва покриваха раменете. Корсажът се закопчаваше до талията, където широк платнен колан с висящи краища се завързваше на гърба и го отделяше от широката пола. Тя нямаше достатъчно фусти, които да я направят ветрилообразна, но и без тях пак шумолеше приятно около глезените й.
Мама Лангстън я посъветва да остави косата си „както й е отредила природата“, което означаваше да я остави да се вее на воля. Закичи се с диви жълти рози, които бяха открили край брега сутринта. И накрая обилно се напръска с одеколон.
— Лидия? — повтори Рос, като вложи цялото си раздразнение в този повик.
— Идвам — отвърна тя срамежливо и стъпи върху стълбичката.
