Дори и храбър мъж би загубил самообладание при такава гледка. Настръхналата му поза предсказваше сигурна беда за всеки, когото той считаше за враг.
— Рос? — простена със слаб глас Лидия.
— Трогателна сцена — изръмжа той.
Уинстън се опита да се изправи в леглото.
— Позволете ми да…
— Той е болен. Помогнах му да се прибере във фургона. Задушаваше се… Той…
— Ти си моя съпруга — изръмжа Рос, като направи две гигантски крачки да я стигне. Пръстите му се сключиха над лакътя и той със замах я издърпа на крака. — Не исках да ми ставаш. И все още не искам. Но докато си моя съпруга, проклета да си, ще се държиш като такава.
— Рос, моля те, изслушай — опита се да го убеди със слаб глас Уинстън. Последното нещо на земята, което той искаше, беше да навлече неприятности на Лидия. — Обстоятелствата те заблуждават. Абсолютно нищо такова не се е случило…
— Все още не — изсумтя Рос. — Но мисля, че дойдох тъкмо навреме.
— Не! — изкрещя Лидия, като се опита да се изтръгне от желязната хватка на Рос.
— Хайде.
Той я повдигна, понесе я към изхода на фургона и я прехвърли през него.
— Той е болен — изрече тя, като забиваше токове в пръстта и дърпаше ръката си. — Аз трябва…
— Ще си получиш всичко, което ти се полага, всичко, от което имаш нужда. Но ще го получиш от мен, твоя съпруг — изръмжа той.
Тя се спъна в него и се хвана за колана му, за да не падне. Блесналият в очите му гняв я ужасяваше. Зъбите й затракаха и костите й отказаха да я държат изправена.
— Кккакво… искаш да кажеш?
През това време вече бяха стигнали до фургона. Той я сграбчи в прегръдките си и изкачи стъпалата на стълбичката по две наведнъж. Сгъна се почти на две, но не я пусна, докато влизаше.
— Лий…
— Мама Лангстън ще се погрижи за него. — Той се изсмя със смях, от който гръбнакът й настръхна. — До сутринта.
Захвърли я най-безцеремонно върху постелята и тя сграбчи отчаяно поли, да закрие разголените си крака.
— Не се измъчвай с такива добродетелни жестове, Лидия. Дори и да съм имал някакви съмнения по-рано, ти ги премахна окончателно всички тази вечер.
— Не — прошепна тя и седна, като се опита да се свре в най-далечния ъгъл на фургона. Това изражение на лицето му й беше познато отпреди. От Кланси. Беше непоклатимо. То означаваше, че няма да се трогне от никакви молби, и щеше да стане това, което той желае. Очите на Рос бяха оживени от прекалено многото пиене, бяс и възбуда.
— Не, Рос, моля те — изскимтя тя, като покри гърдите си с ръце.
Той изтръгна ризата от гърдите си и стомахът му се белна в мрака. Лидия следеше като омагьосана играта на мускулите му. Зловещият белег приличаше на разгневено червено око, което намигаше. Той разкопча колана си и изхлузи с плясък широката кожена лента от гайките. Тя се сви още повече в отчаян опит да се защити, като си помисли, че първо ще я бие. Но той го захвърли на няколко крачки и започна бавно да разкопчава панталоните си.
Тя повдигна молещи очи към него. Мълчаливо го молеше да не прави това, което е намислил, да не й причинява болка, да не я насилва, както я насилваше Кланси.
— Моля те, Рос.
— Нали искаше мъж? — изрече той с галещ глас, докато се наместваше в постелята. — Е, сега вече ще го имаш.
Придвижи се с такава бързина, че тя в един миг се озова под ръцете му.
Тя се мъчеше да се бори с него, изпаднала в паника и обзета от лудо желание да се изтръгне, като диво животно, озовало се в капан.
— Не, не — стенеше тя, напразно съпротивлявайки се на страшната сила, която я притискаше надолу.
— О, да. На колко други мъже си се давала под наем? С какво съм по-различен от тях?
Розите в косата й се смачкаха под главата й, докато тя се мяташе. Косата й се стелеше по лицето, врата, раменете й.
— Не, Рос, не. Господи, не му позволявай да ми причини това — извика тя отчаяно.
— Господ няма да ти помогне, Лидия. Господ никога не чува. Той никога не е до теб, когато имаш нужда от Него.
Хвана ръцете й в един стоманен юмрук и ги изтегли над главата. Пръстите му алчно се заровиха в копчетата на корсета, докато го разкопчеят. След като го захвърли настрана, той се зае с камизолата и ситните й копчета. Дишаше силно и учестено; издърпа тъканта и гърдите й се откриха пред алчния му взор.
Лидия простена, стисна с всичка сила очи и изви глава настрана. Само да я беше попитал, и щеше да се съгласи. Само ако беше малко по-нежен…
Но той искаше да й причини болка, да я насили, да я покрие цялата със синини, също като Кланси. А този път щеше да бъде още по-лошо. Рос имаше силата да я нарани по начин, на който Кланси не беше способен. Тя обичаше Рос и фактът, че той е способен на такова отношение към нея, причиняваше непоносима болка на душата й. Той, който дори и не можеше да си представи да удари някой от конете си.
Рос не посегна към гърдите й. Някаква останка от здрав разум в просмуканото му от алкохол съзнание го предупреди, че ако я погали, щеше да изпита нежност към нея. А това не трябваше да се случва. Тя имаше нужда от един хубав урок и той щеше да й го предаде.
