— Видя ми стоката, нали? — изрече той арогантно. — А сега да видим твоята.
Тя накара устата си да се оформи в едно възбудено „о“, макар че отвътре потрепери от отвращение. Той смъкна жартиерите й и започна да разкопчава ризата си. Когато я свали, тя видя кръговете от засъхнала пот под мишниците му върху избелялото червено бельо. Опитвайки се да печели време, тя посочи към парчето сгъната хартия, което бе паднало от ризата му върху пода.
— Какво е това?
— Намерих го. Плакат на някакъв, дето го търсят. Човек никога не знае къде ще му излезе късметът. Хайде, душице, събличай се.
Пърл се изправи на колене върху раздрънканото легло и се измъкна от старата, мизерна роба, подарена й от една приятелка. Дори и жалката огърлица от пера, пришита около яката, не беше успяла да я разкраси.
Остана гола. Очите на Кланси заблестяха от възбуда и устата му се изкриви алчно. Пърл имаше славата на добра професионалистка, която даваше на мъжа всичко, за което й заплатят, стига само да не й причиняват болка. Но сърцето й заби в бесен ритъм като видя убийствената злоба в безцветните очи на Кланси, с които той обхождаше тялото й. Той разкопча панталоните си и откри надут член. Пърл потрепери от отвращение.
— Щом тая хартия е толкова важна, дай ми да я погледна — каза тя като посегна към плаката.
Каквото и да е, само да отвлечеше вниманието му от нея.
— Стига дрънка — каза Кланси, като я яхна. — Как го искаш…
— Хей, ами че този прилича… как му беше името? Оня мъж от кервана.
Кланси захлупи гърдите й с дланите си и силно я ощипа по зърната.
— Ау! Боли, спри! Не разбираш ли какво ти казвам? Видях този мъж само преди няколко дни.
Кланси се надигна местейки очи от нея върху плаката.
— Това е хартия за боклука.
Той беше неграмотен и не можеше да прочете написаното под портрета. Не знаеше дори защо го беше взел онази нощ от масата в салона в Ноксвил, когато бе чул онези две контета да се разправят как мислели, че мъжът е мъртъв, ама май се оказало, че не е и че се представя за някой друг. Откраднал някакви скъпоценности. Не бяха ли споменали и нещо такова?
— Наградата за главата му е пет хиляди долара — каза Пърл, чиято умора изведнъж премина във възбуда.
Това можеше да се окаже билетът й към свободата, далеч от мадам Ла Рю.
— Пет хиляди долара? — Кланси седна на леглото и издърпа плаката от ръката й. — Казваш, че си видяла този мъж? Съвсем скоро?
Пърл не беше от най-умните, но схващаше бързо. Двете години с мадам Ла Рю не бяха пропилени напразно. Тя щеше да запази за себе си всичко, което знаеше за този мъж върху плаката. Ако в тая работа имаше пет хиляди долара, проклета да бъдеше, ако ги остави на този мръсен кучи син.
Тя примига съблазнително с очи и ръката й се плъзна надолу покрай кръста му.
— Ти пък, не виждаш ли, че си правех майтап. Мислех, че искаш да разговаряш с мен, не за някакъв стар плакат.
Кланси заби мощен юмрук в челюстта й. Тя изпращя застрашително и момичето рухна върху леглото, зашеметено от силната болка.
— Ще съжаляваш безкрайно, че си правиш майтап с мен, курво мръсна, ако не ми кажеш веднага къде и кога си видяла този мъж? Разбра ли ме? — Той я шибна здраво по бузите, а с месестите пръсти на другата си ръка я сграбчи между бедрата. — Разбра ли?
Пърл кимна с размътени очи и бучащи уши.
— Добре, чакам да чуя. — Ръката му застрашително се плъзна нагоре по бедрото й. Тя изскимтя. — Говори. — Той заизвива бялата плът между пръстите си.
— Фургонът ни… затъна… до реката и той… мисля, че беше той… ни помогна да излезем и ни съпроводи до града. Сега е по-възрастен, косата му не е толкова дълга и си е пуснал мустаци. Може да е съвсем друг човек. — Но Пърл не се съмняваше в това. Кой можеше да забрави очите му, веднъж след като ги е видял? А той така ги оглеждаше с пронизващите си очи, сякаш искаше да ги запомни за цял живот.
— Не се ли нарече Кларк?
— Не, не… той беше… не мога да си спомня?
Кланси сграбчи окосмения й триъгълник и силно го усука.
— Това ще освежи ли паметта ти?
Сълзи бликнаха от очите й и тя силно изскимтя, но той отново я удари. Никой нямаше да я чуе, дори и да закрещеше за помощ. Салонът с бара долу представляваше истински пандемониум. Пианото гърмеше силно, сякаш в съседната стая, ревовете на веселящите се примесваха към грохота му. Никой не можеше да й помогне.
— Ко… Коулман. Той каза, че се казвал Коулман.
Брей! Извади късмет. Точно това беше името, които онези двама господа в Ноксвил търсеха под дърво и камък. Значи е в кервана, в който се укрива Лидия. Два заека с един изстрел. Нали така го учеше баща му?
Той се изкикоти зловещо, докато през това време Пърл правеше жалки опити да се отърве от него. Беше му казала, че го е виждала само преди няколко дни. Значи са наблизо. Утре сутринта първата му работа щеше да бъде да тръгне по следите на кервана. Глупости, тръгваше още през нощта. Беше по-бърз от бавния керван и щеше да го настигне скоро. Но преди това трябваше да свърши още нещо.
