Той измъкна револвера от панталоните си и като го държеше високо над главата си, скочи в реката. Изскочи от другата страна, пръскайки вода около себе си.
— Лидия! — изкрещя той.
Тя стреснато подскочи и седна на земята, като обърна глава към него, тъкмо когато той излизаше от реката. Бистрата вода се стичаше по гърдите и ръцете му, като караше панталоните му да прилепват плътно към бедрата му. Тя беше прекосила реката, след като се беше измила и сега комбинезонът й следваше плътно телесните очертания. Влажният утринен въздух бе превърнал косата й в объркани вълни около лицето и по гърба й. При вида му очите й преляха от сълзи и кристалните капчици протекоха по влажните бузи. Устните й се разтвориха от изненада и тя прошепна името му.
Рос замря. Опита се да регулира дишането си, но то изглежда забърза още повече, също като пулса му, когато видя, че тя е почти гола, кожата й оросена от влагата, буйната коса — разрошена до невъзможност, видът й, който сякаш го чакаше. Той изпусна револвера на земята и закрачи към нея. Коленете му се забиха в мекия тревист торф, той прокара длан по бузата й и изтри една сълза с палец.
— Какво правиш тук? Господи, Лидия, изкара ми ума, когато се събудих и не те видях никъде около себе си.
— Съжалявам. Не мислех, че ще се събудиш, преди да се върна във фургона. — Тя не съзнаваше, че говори също тъй бързо като него, или че ръката й бе започнала да приглажда косата. — Вчера не можах да се изкъпя, защото всичко беше… Не можах да мигна през нощта…
— Защо плачеш?
Другата му ръка легна върху тила й, повдигна тежката маса коса и бавно започна да гали нежната кожа отдолу с връхчетата на пръстите си.
Сълзите й отново рукнаха. Беше безсилна да му обясни защо плаче.
— Сигурно заради Люк. Толкова страшно стана вчера, Рос, точно преди да се върнеш. Бях много тъжна и после много се уплаших, когато те… Мозес… и исках да си тук и толкова бях щастлива, когато те видях.
— Не плачи, не плачи — прошепна той, като приведе глава и започна да обира сълзите й с устните и езика си. И когато устата му се впи в нейната, отчаянието и нуждата им един от друг взеха връх. Той захапа устните й и те се разтвориха.
Ръцете му се плъзнаха по раменете й и я подхванаха под лактите. Той я притисна до гърдите си и влажната й голота отново намокри ризата му. Зърната й се втвърдиха при допира с неговите гърди, вече настръхнали от студената вода. Тя леко трепереше, като той се молеше това да не е от страх, а от желание не по-малко от неговото. Зарови лице в шията й и главата й постепенно се отпусна назад, позволявайки му да я покрие цялата. Нейната щедрост му придаде смелост, той я покри с целувки.
Лидия не можеше да си представи какво става с нея, откъде идва това чувство на безтегловност. Струваше й се, че й растат криле. А от друга страна й се струваше, че тялото й е приковано като със сладка верига за неговото. Почувства се по-жива от всякога, но не беше сигурна как трябва да отговори на тази нова готовност в себе си. Обви ръце около шията му и се притисна с всичка сила към него.
— Ах, Лидия — простена гърлено той и остави върху устните й целувка, която обгори и двамата.
Но въпреки всичко разумът му все още си беше на място, и той съобрази, че някой ранобудник, дошъл за вода може да стане свидетел на страстта им. Повдигна я полуизправен и залитна към един храст. Богатите му разклонения се сливаха с клоните на един дъб и образуваха пещера. Пренесе я зад това естествено укритие и я положи нежно на земята.
Влажният й комбинезон открояваше всичките подробности на тялото й. Тъканта беше плътно полепнала по едрите полукълба на гърдите й. Сладко набъбналите зърна го привличаха неудържимо. Очите му обходиха ситната редица копченца по дължината на тялото й — от тесния гръден кош до съблазнителната вдлъбнатина под корема. Тъканта следваше очертанията на тялото й, спираше във вдлъбнатините, за да се издигне после предизвикателно, и да изпълни очите му докрай.
Тя го проследи с широко разтворени очи как разкопчава панталоните си.
— Няма да ти причиня болка.
— Знам.
Той се почувства длъжен да оправдае постъпката си по някакъв начин.
— Аз се ожених за теб. Ти си моя съпруга.
— Да, да.
Косата й се беше пръснала ветрилообразно върху земята. Ръцете й — с леко свити пръсти — лежаха до нея съвсем беззащитни. Рос коленичи над нея. Макар и с нежна структура, бедрата й бяха силни. Той усети трепета им — докосна с връхчетата на пръстите си копринената кожа, удиви се колко дребни изглеждат дланите й до неговите.
Той почувства как тя внезапно си поема дъх, видя клепачите с виолетови сенки да трепкат и устните да се открехват. Сплитайки леко пръсти в нейните, той я покри. Коремът й пое тежестта му. Той грубо си направи място между бедрата й. Приведе глава и я положи върху рамото й, шепнейки.
— Чувствам се прекрасно така, Лидия. Проклет да съм, толкова ми е хубаво.
— Не искаш ли да е така? — попита го тя.
Дали гласът й трепереше, защото се страхуваше от това, което предстоеше, или защото се страхуваше, че няма да се случи?
— Не — изпъшка той. — Не искам.
