Лидия вършеше това вместо него. Беше наистина уморително, но поне изпитваше задоволство, че е способна да прави това за Рос. Опитваше се да не гони от паметта си спомена за целувката му сутринта. Защото всеки път, когато го стореше, коленете й омекваха и тя усещаше как цялото й тяло пламва. Искаше да докосне гърдите си, да ги разтрие, докато втвърдените й зърна се отпуснат. Онова място между бедрата я болеше всеки път, когато си спомнеше за начина, по който Рос бе обхванал устата й, за неговата пулсираща мощ. Представяше си го без риза, виждаше играта на мускулите му, мъчеше се да отгатне всяка извивка от тялото му и цялото й лице пламваше като божур при тази мисъл. Но това беше мисъл, която не искаше да я изостави, и тя се връщаше към нея през целия ден.
И с най-голямо усилие на волята си не можеше да прогони усещането, което бе изпитала при проникването му в нея, твърдостта, топлината и пулса. Не можеше да забрави усещанията, завладели тялото й с всеки негов тласък в нея. Мама Лангстън се бе оказала права. Попаднеш ли на истински мъж, всичко е както трябва.
Мозес дойде при нея на залез-слънце и стеснително попита, дали наистина ако наглежда Лий, тя ще приготви вечеря за Уинстън и него. Лидия го изпрати да поразходи Лий около лагера, докато тя изпържи пшеничените питки в мазнината от бекона — те щяха да придружават заешкото задушено, което бе започнала да вари от ранния следобед.
Когато вечерта отидоха с Мозес и Лий до фургона на Уинстън, те с изненада го видяха седнал отвън да отпива шери. Лидия отклони поканата му за чаша шери, но отбеляза със задоволство добрия му външен вид.
— О, чувствам се далеч по-добре. — Той опита задушеното и на свой ред щедро я възнагради с комплименти.
Когато привърши блюдото си и го отмести настрана, той каза:
— Лидия, Мозес ми разказа какво се е случило тази сутрин. Не обвинявам никого. Много добре ми е известно как избухват такива скандали и как обикновено миролюбиви хора се превръщат в кръвожадни. Но въпреки всичко искам да ви благодаря от все сърце, загдето сте защитили Мозес в мое отсъствие.
Тя сведе свенлив поглед.
— Няма нужда от никакви благодарности. Вие двамата сте мои приятели.
— Един бивш роб и един охтичав. Мозес, ти едва ли би си помислил, че една вълшебна млада жена може да намери по-хубави приятели от нас.
Тримата дружно се изсмяха, но едва ли някой от двамата можеше да предположи, че приятелите през целия й живот се брояха на пръстите на едната ръка.
Рос се прибра късно във фургона, но Лидия още не беше заспала. Беше чула ездачите отдалеч и го изчака да се приближи до фургона. Тя се промъкна до задната част, промуши глава и тихо повика:
— Рос?
— Прощавай, че те събудих.
— Разбра ли кой е убил Люк?
Последва продължителна тишина, преди да чуе дълбоката му въздишка:
— Не. Беше както си го представях. Никакви следи от лагер, нито пък от коне или каруци. Нищо.
Той разпъваше постелята си под фургона.
— Защо не легнеш вътре? — попита го тя с несигурен глас. — Сега страничният брезент е навит догоре и тук е също така хладно, както и долу.
И когато той не отговори, тя добави:
— Знам, че си страшно уморен.
— Страшно.
— Тогава горе ще си починеш по-добре.
Той твърде се съмняваше в това, но все пак се изкачи горе. В момента, в който Лидия видя, че той е взел решения да спи отделно от нея, тя се сгуши на постелята си. Не желаеше той да си мисли, че тя го очаква. Но тя се надяваше, молеше се той да промени решението си… Проследи в полумрака как сваля ризата и ботушите си и ляга в другия край на фургона.
— Как беше Лий днес? Не можах да му се порадвам.
Потискайки разочарованието си, загдето не беше легнал до нея, тя каза:
— Зарови пръстите си в косата ми и си помислих, че докато успея да ги измъкна оттам, ще остана без коса.
Той се изсмя — един приятен и успокоителен смях в мрака.
— Не е трудно да разбере човек защо.
По дяволите, не беше имал това предвид със забележката си. Думите увиснаха в застиналия нощен въздух, докато той си поемаше дъх и се надяваше тя да не се обиди.
Лидия, чувствителна към необичайния си външен вид, изтълкува погрешно думите му.
— Знам, че косата ми се различава от другите… че е много буйна. Не е много като… пшеничена коприна.
„Не е като тази на Виктория“, помисли си тя.
— Много е хубава — изрече той меко, сгъвайки пръсти и припомняйки си усещането от кичурите й между своите пръсти.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Не беше чувала много комплименти от него досега. Този специално й беше много мил.
— Няма защо.
„Ти проклет лицемер“, помисли той за себе си. „Лежиш си и дрънкаш учтиви глупости, а на ума ти е само какво чувстваше, когато беше с нея и как ти се щеше да имаш още едно оправдание — като пиянство например, за да го повториш“. Раздразнен от себе си, той измърмори едно троснато:
— Лека нощ — и обърна гръб.
Дълго лежаха в мрака с ясната мисъл, че никой не спи, но не пророниха и дума. При върховната на умора, която изпитваше Рос, очите му дращеха като пълни с пясък при всеки опит да ги затвори за сън. Накрая чу лекото й равно дишане, което идва със съня.
