„Не е хубаво“, помисли си той, като отново се изтърколи на гръб, като се надяваше да облекчи поне малко терзанията на онази част от плътта, която упорито не му даваше мигне. Членът му беше страшно болезнен и гневен, загдето си бе наложил това идиотско въздържание тази нощ. След време Рос започна да си мисли, че наистина е постъпил глупаво.
Значи тя имаше минало. Но той също. Тя не беше това, което бе представлявала Виктория. Тя се различаваше по много неща от нея. Бяха се оженили съвсем по закона. Колкото и да бяха нестабилни местните щатски управи тия дни, едва ли щеше да е толкова лесно човек да се сдобие с развод. Щяха да са женени още дълго време. Какво щеше да прави през това време? Да живее като монах, или да си купува жени за час?
Спомни си за самотната нощ в Оуентаун и разбра, че не към това се стремеше.
Той желаеше Лидия.
И може би, когато тя станеше негова, тогава щеше да се излекува от всички терзаещи го мисли. Нощта, в която я беше обладал, беше пиян. Твърде възможно беше въображението да му играеше номера с тия невероятни спомени за онази нощ.
„Кого заблуждаваш“, помисли си той. „В онази нощ беше пиян като свиня“.
Но това беше един много убедителен довод, когато се опитваше упорито да убеди себе си да легне до нея, да я разбуди с целувка и…
Не. Тогава тя щеше да си помисли, че това е единственото, което му е нужно от нея. Пък и колкото и да настояваше тялото му за нея, плътта не беше единственото, от което той се нуждаеше. Лека-полека бе станал зависим от реда й, от ястията, които му приготвяше, от начина, по който му казваше къде се намира всяка негова вещ, от майчините й грижи за Лий. Той също обичаше уюта. И ценеше начина, по който го слуша, когато й говореше. Така нещата, които казваше, придобиваха значимост. Искаше му се да се тревожи за него, когато заминаваше някъде, както бе станало днес. Искаше да чувства до себе си не само тялото й, но и душата й.
Едно обаче беше абсолютно сигурно. Нямаше да издържи дълго с непрекъснато втвърдената буца плът в панталоните си и съзнание, разкъсвано на две. Рано или късно щеше да направи нещо непристойно, като онова, което бе извърши през нощта на Четвърти юли, а той не искаше повече да вижда изписан на лицето й онзи страх, ако отсега нататък това зависеше от него.
Утре. От утре щеше да почне да се отнася с нея повече като със съпруга, и може би тя щеше да се почувства повече съпруга, а едното несъмнено щеше да доведе до другото. Още от сутринта и започваше да осъществява плана си. Може би щеше да я целуне за добро утро. Да. Сутринта непременно щеше да я целуне.
И той заспа с усещането за нейната целувка.
Но на сутринта нея я нямаше.
Той се пробуди мигновено, напълно отпочинал след няколкото часа нощен сън. Още не беше разсъмнало. Небето бе започнало да посивява, макар и без ивиците светлина на изток.
Рос седна в постелята си, с очи отправени към леглото в другия край на фургона. Той примига в бледия сумрак, като си помисли, че очите му играят лоша шега, защото мястото, където Лидия бе започнала да спи още от самото начало, бе празно. Той се приближи и сърцето му за миг замря, преди да възобнови гръмкия си ритъм. Докосна завивките, за да се убеди окончателно, че зрението не го лъже.
Нямаше я.
Надзърна в сандъчето на Лий. Детето спеше мирно и кротко.
Лидия никога не би го напуснала. Доброволно. А наоколо обикаляше убиец.
Той се хвърли към задната част на фургона и разтвори със замах парчетата брезент. Нищо. Лагерът още спеше. Снощните огньове се бяха превърнали в купчинки сива пепел. Протегна ръка за револвера си, механично провери дали е зареден, и го пъхна под колана. И без ботуши, риза и шапка той скочи от стълбичката и се приземи безшумно върху влажната земя. Още веднъж огледа лагера, но всичко беше застинало, дори и фургонът на Лангстънови, където той предположи, че бе отишла Лидия.
Закрачи бързо, като блъскаше настрани клоните и храсталаците по пътя си сред гъстата гора към реката. Това беше единственото място, където можеше да е отишла. Не чуваше нищо, освен забързания си дъх и бумтенето в гърдите, докато си представяше Лидия в ръцете на чудовището, което абсолютно хладнокръвно бе заклало дете.
А не беше ли възможно просто да е духнала, както си бе мислил, че е способна да постъпи някой ден? Дали не беше се уморила от него и Лий и бе решила да се върне пак към старото си занятие, което бе упражнявала преди Лангстънови да я открият в гората? Но дори и да беше така. Защо трябваше да се измъква посред нощ?
Тя не би постъпила така, каза си Рос. Мисълта обаче не го дари с покой, защото алтернативата беше още по-страшна. Той затича бързо. Стигна до реката без дъх. Облегна се с една ръка на едно дърво и загълта шумно въздух на едри глътки. Очите му обходиха двата бряга на рекичката. В първия момент видя само роклята й, просната на един храст. После мярна нежната й фигурка на отсрещния бряг. Лежеше сгушена на земята, обърната на другата страна, с колене свити до гърдите.
Да не беше ранена? В безсъзнание? Мъртва? Господи!
