Остана загледана в ръцете му, които се заеха да проверяват изправността на револвера и пушката му.
— Може да са били и индианци, но това твърде ме съмнява. Едва ли са останали войнствени племена толкова на изток. А и убийството не е извършено доблестно, в единоборство. Едно абсолютно безпричинно убийство, само някакъв изрод би могъл да го извърши. Може да е дезертьор, хиляди от тях се скитат из Юга след приключването на войната и си разчистват лични сметки за отмъщение, или просто си изливат омразата на който попаднат, дори и на деца като Люк. Тоя тип убийци са най-мръсните, убиват и изчезват мигновено. Тоя вероятно е вече поне на десетина мили от тук.
— Защо тръгваш тогава след него?
Бързите му ръце за миг застинаха и главата му се изправи. Изумлението в гласа му беше неподправено.
— Защо отиде да защитиш Мозес, при което за малко не те застреляха?
Тя приведе очи под изгарящия му взор.
— Разбира се, трябва да отидеш — прошепна тя. Само внимавай много, моля те, прииска й се да го помоли тя. — Много си уморен.
— Да, яздих доста от сутринта.
Да те видя. Да вдъхна аромата на косата ти, който дори и в такъв мрачен ден като днешния носи благоуханието на слънцето. Да разбера дали наистина те има, или си някакво привидение, което ме е омагьосало. Да чуя гласа ти.
С изправянето си плъзна револвера в кобура. От погледа й не се изплъзна невероятната лекота, с която го направи, както и бързината, с която завърза кобура за бедрото си с кожените върви. Нахлупи ниско шапка и вдигна пушката си.
— Не ме чакай, преди да се стъмни — предупреди я той, докато нахлузваше кожените ръкавици.
Забравила за клетвата си никога да не му показва какво е на душата й, тя се втурна към него и сграбчи с две ръце ръката му.
— Рос, нали ще внимаваш много?
Кога някой се беше тревожил така за него? През целия му проклет живот, някой беше ли изказал загриженост за безопасността му? Даже и Виктория приемаше за съвсем естествено, че той умее да се грижи за себе си. Ако някой се нуждаеше от защита, това беше тя, а не той. Кога някой се беше втренчвал в него с такава очевидна тревога, от грижа единствено за неговата съдба?
Помисли си за нощта, която бе прекарал в мечти за нея, за часовете на езда, в които не беше щадил нито Лъки, нито себе си, за да върне тук. Помисли си как го теглеше тялото му към нейното, как искаше още веднъж да го прегърне… и адът, който беше изживял в опитите си да забрави яркостта на спомена.
А сега тя го гледаше с онези свои очи, които му напомняха блясъка на отлежало уиски. Косата й го молеше да я отмести от бузите й. Устата й беше влажна и подканяща и излъчваше желание единствено да бъде целувана.
За Бога, но той заслужаваше целувка.
И пред очите на всички, на Лиона Уоткинс, и на всички останали, които присъстваха, ръката му легна на тила на Лидия и я придърпа към себе си. Устата му се срещна с нейната в нежна, но настойчива целувка. Всмуквайки леко, докато усети как устните й омекват, езикът му леко се плъзна между тях и потъна в сладката пещера.
Лидия омекна. Целувката му я зашемети до такава степен, че тя загуби усет за заобикалящите я; съзнанието й се изпълни единствено от мощното тяло, притиснало я до себе си. Ръцете й останаха вкопчени в ръката му, и кокалчетата на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите му.
Господи, колко го искаше в този миг — намести несъзнателно бедрата си, сякаш очаквайки неговите.
Рос получи замайване от тежестта на гърдите й върху ръката си. Прииска му се да захвърли пушката, да я отнесе обратно във фургона, да я изпие гола с очи, да докосне мекотата и податливостта на плътта й, да забрави всичко и да се потопи изцяло в нея. Но не можеше, и с усилие надви поредната болка.
Бавно започна да се отдръпва от нея. Първо се оттегли езикът му, но пътьом се спря върху горната й устна. Накрая се отдръпна и отвори очи, за да срещне взор, смутен и объркан като неговия.
— Ще внимавам — изрече дрезгаво той.
После измъкна ръката си от нейните, и потегли.
Прибра се едва късно през нощта. Лидия прекара повечето време с Лангстънови. Мама Лангстън не пускаше децата си никъде и те плачеха. Беше едновременно и трогателна, и ужасна гледка. Лидия бе плакала сама при смъртта на майка си. Тези хора поне се крепяха едни други в скръбта си. Зик намери утеха в работата си и се залови с кърпежите по фургона, като често се връщаше при жена си и отпускаше отрудена ръка на рамото й. Бяха заедно в страшната си мъка.
Всички, освен Буба, който седеше до фургона, но не виждаше и не чуваше нищо наоколо. Сърцето на Лидия се свиваше всеки път, когато погледът й се спираше върху него. Момчетата се бяха карали помежду си, но това не им пречеше да се обичат. Скръбта на Буба я плашеше. Тя го беше обсебила. До такава степен, че забрави да се грижи за конете на Рос.
