Тя поклати глава, и не му позволи да продължи. След като беше стигнала дотук, искаше да му каже как се чувства. Друг път можеше да няма този кураж.
— Ти си мислеше, че аз съм отрепка, когато Лангстънови ме намериха и ме донесоха в лагера. Вярно, аз живеех като последната отрепка, но душата ми не беше. Исках да живея сред порядъчни хора. И когато ти се ожени за мен, аз реших никога повече да не живея с миналото си. Бяха ми дали възможност да започна нов живот и оставих цялото си минало зад мен.
Тези пъти, когато бяхме с тебе заедно, нямат нищо общо с онова, което ми се случи по-рано. Ти ме научи, че това, което става между един мъж и една жена не е нещо срамно, болезнено, или ужасно.
Ръцете му се повдигнаха и обхванаха лицето й. С няколко движения на пръстите си той пресуши сълзите й. Прокара ръка по раменете й, като се наслаждаваше от съприкосновението с косата й.
— Нищо в живота ми не може да се сравнява с времето, прекарано с теб и Лий. Не мога да променя миналото, макар да бих искала да го забравя. Но те моля много да не ми го натякваш. Много те моля! Искам да бъда добра майка на Лий. Искам да съм ти добра съпруга. Аз съм невежа и не знам как да се държа, имам да уча още толкова неща. Научи ме, Рос! Ще направя всичко възможно да забравя откъде идвам. Много те моля, не можеш ли и ти да го забравиш?
Кой беше той, Сони Кларк, че да раздава присъди на когото и да било? Не беше ли мислил и за себе си като за жертва на своето минало, и си беше простил за всичките превъплъщения по ония места? Щом той можеше да се освободи от чувството за вина, използвайки като главен довод мрачното си детство, как можеше да обвини Лидия? Съвсем очевидно и тя се бе оказала жертва. И всъщност, дали наистина толкова го интересуваше какво бе представлявала в действителност, и кой е бащата на детето й?
Главата й почиваше върху едното му бедро, косата й се стелеше върху другото, подобно на сноп блестяща коприна, а той отчаяно се мъчеше да се убеди, че не я обича само заради някакъв свой отвлечен принцип. Каквото и да беше правила, преди да я срещне, нямаше никакво значение.
Той нежно повдигна главата й. Отвори по-широко колене и я примъкна близо до себе си.
— Ти си прекрасна, Лидия — изрече тихо той.
Тя поклати глава.
— Не съм.
— Ти си прекрасна!
Замрежените й очи разцъфнаха в усмивка, която окъпа лицето й.
— Станаха такава, когато те срещнах.
Зацелува я нежно. Ръцете му се смъкнаха и плъзнаха се по гърдите й. Устните му я изследваха неуморно, с все по-неукротима страст. — От седмица си мечтая за този момент — призна той върху устните й. — Толкова много те желая! — Той въздъхна. — Желаех те още от самото начало и се ненавиждах за това; изкарвах целия си гняв върху теб.
Това признание му струваше огромно усилие. Лидия дори не можеше да си представи колко далеч бе отишъл Рос, за да признае някому тази си слабост. Едва ли някой можеше да разпознае в мъжа, галещ бузата на любимата си съпруга, сприхавия и избухлив млад стрелец, който вадеше револвера по-бързо от всеки друг.
— Мислех, че ме ненавиждаш — прошепна тя.
Тя раздвижи няколко пъти глава, за да се наслади на устните му. На Рос! Беше мисъл, която така я разтърси, че стомахът й се сви, а дишането й за миг секна.
— Опитах се. Не можах. Изтощих се да наказвам непрестанно и двама ни.
И агресивността му изведнъж се възвърна. Устата му захлупи съвсем собственически нейната, докато ръцете му я обгърнаха здраво и я притиснаха неподвижно. Устните й бяха покорни и податливи на езика му, който се вмъкна между тях и връхчето му започна да гали влажната, мека вътрешност. Тя простена и вдигна ръце да обгърне врата му.
Те се отдаваха на желанията си, разпъвали ги на кръст през последните два дни. Празнуваха с устни в любовна схватка.
Най-накрая Лидия се отдръпна и прошепна тихичко:
— Никога не съм предполагала дори какво могат да правят хората с устните си.
Той повдигна брадичката й и се усмихна дяволито:
— Е, не са чак толкова много тия, дето знаят.
— Защо?
Той повдигна рамене.
— И аз не мога да си го обясня.
— Радвам се, че ти можеш. Че можеш да го правиш, искам да кажа.
Той се изсмя, богат и вибриращ смях, изпълнил целия му гръден кош.
— Наистина ли се радваш? — Тя закима енергично. — Е, тогава да се върнем на него — добави той в нежен шепот, преди да я придърпа за поредната, секваща дъха, целувка.
С впити устни, той леко се отдръпна от нея и в така освободеното пространство ръцете му намериха копчетата на високия корсет. На млади години нетърпението му не му беше позволявало да проявява майсторството си. Години по-късно, като беглец от закона, времето никога не му беше стигало, а и не беше се налагало, защото курвите намираха напористостта му за страшно възбуждаща. Сковаността на Виктория го беше направила нервен и неловък. Беше изпитвал панически страх при всяка негова ласка — да не бъде изтълкувана съвсем погрешно. Но с Лидия…
След като разкопча всичките й копчета, той приведе уста към шията й, захапа я нежно, докато смъкваше роклята от раменете й.
— Дъхът ти винаги ме възбужда.
