— Радвам се, че си доволен, Руук. Така знам, че си върша работата.
В участъка, в сумрака на стаята за наблюдение нахлу лъч флуоресцентна светлина, докато Джеймисън Руук влизаше при Хийт и двамата й партньори.
— Имам предположение кой е писал „It’s Raining Men“. Готов ли си? — попита Очоа. След следобедния арест настроението бе видимо по-добро. Част от причината бе адреналинът, друга — усещането, че ще са приключили със случая, ако двамата задържани са очистили Матю Стар.
Руук кръстоса ръце и се подсмихна.
— Да чуя.
— Доли Партън.
— Уф — изстена Руук, — знаех си, че трябва да заложа пари.
— Подскажи, де — каза Роули.
— Жив е.
— Подскажи още — додаде Очоа.
На Руук това му се услаждаше все повече и затова като водещ на телевизионна игра обяви:
— Този прочут съкомпозитор е мъж и всеки ден се появява по телевизията.
— Ал Роукър — извика Роули.
— Отличен опит. Не.
— Пол Шафър — каза Хийт.
Руук не успя да скрие изумлението си.
— Точно така. Налучка ли, или знаеше?
— Ха сега, де. Твой ред да познаваш. — Тя му отвърна с усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. — О, и знаеш ли какво печеля? Докато си върша работата, ти ще чакаш от другата страна на стъклото.
Практиката на Хийт подсказваше да държи двамата заподозрени разделени. От арестите насам двамата не се бяха виждали, за да не си синхронизират версиите и алибитата. Първо щеше да разпита Майрик, букмейкъра. Наистина приличаше донякъде на невестулка — дребен, под един и седемдесет, с тънки ръчици, сякаш взети от някоя фигурка от клечки. Избра него пръв, защото той бе известният от двамата и вероятно — ако можеше да се говори за нещо такова, — мозъкът на екипа.
— Майрик — започна тя. — Това е полско име, нали?
— Полско-американско — отвърна той със съвсем лек акцент. — Дойдох през 1980 г., след като стана онова, което нарекохме пристанищната стачка в Гданск.
— Вие, с други думи ти и Лех Валенса?
— Точно така. Солидарност, нали тъй?
— Майрик, бил си на девет.
— Няма значение, в кръвта ми е, нали тъй?
По-малко от минута с него и вече й бе ясен. Пилееше време. Дружелюбен тип, който не спира да говори, но така и не казва нищо. Ако продължаваше да кръжи край него, щяха часове наред да си плямпат, а тя — накрая да излезе с главоболие, но без никаква информация. Затова реши да го притисне, доколкото може.
— Знаеш ли защо те прибрахме?
— Това да не е като да ме отбият от пътя и ченгето да пита колко съм бил бързал? Не мисля.
— И преди са те арестували.
— Да, няколко пъти. Май имате списък, нали? — Кимна с дългия си нос към папката върху металната маса и после я погледна с очи, толкова хлътнали в черепа и така близо едно до друго, че изглеждаха почти кръстосани. „Невестулка“ всъщност бе по-скоро комплимент.
— Защо онзи ден си ходил Гилфорд?
— Гилфорд, на 77-а Уест? Много хубава сграда. Направо дворец, нали тъй?
— Защо си бил там?
— Бил ли съм?
Тя удари с длан по масата и той подскочи. Добре, помисли си Хийт, да сменим темпото.
— Стига глупости, Майрик. Имам свидетели и снимки. С твоя човек сте отишли при Матю Стар, а сега е мъртъв.
— И мислите, че имам нещо общо с тази трагедия?
Майрик беше хлъзгав, истинска торба слуз, а Хийт знаеше от опит, че тези като него са най-подходящи за тактика „разделяй и владей“.
— Майрик, мисля, че може да си от полза и на нас, и на себе си. Може би случилото се с г-н Стар не е било твое дело. Може би дружката ти… Поченко… се е превъзбудил, докато сте си искали дължимото. Случва се. Е, превъзбуди ли се?
— За каквото и да говорите, нямам представа. Разбира се, че имах уговорка да се видим с г-н Матю Стар. Защо иначе ще ме пуснат в толкова хубава сграда? Само че отидох до вратата му, а той не отвори.
— Значи твърдиш, че онзи ден не си виждал Матю Стар.
— Не мисля, че трябва да повтарям, когато казвам толкова ясно.
Този тип ченгетата са го дъвкали твърде често, помисли си тя. Знае всички трикове. Нито едно от предишните му провинения, ако и да бяха многобройни, не бе включвало насилие. Измами, мошеничества и нелегални залози. Тя се върна на Железния човек. — Другият, Поченко, беше ли с теб?
— В деня, когато не видях Матю Стар? Дойде, да. Сигурно вече го знаете, така че… Имате добър отговор от мен.
— Защо си завел Поченко на срещата? Да му покажеш прекрасната сграда?
Майрик се изсмя, разкривайки ред ситни зъби с цвят на охра.
— Смешно, ще го запомня.
— Защо тогава? Защо си бил с онази канара?
— О, знаете, че в тази икономика много хора искат да те оберат на улицата. Понякога нося повече пари и човек не може да прекали със сигурността, нали тъй?
— Не ме убеждаваш. Мисля, че ме лъжеш.
Майрик сви рамене.
— Мислете каквото си щете, свободна страна е. Но казвам точно това. Чудите се дали съм убил Матю Стар, а аз казва, защо да го правя? Лошо за бизнеса. Да ви кажа ли как му виках на Матю Стар? „Банкомата“. Защо ще му дърпам шалтера?
Това й даде храна за размисъл. Въпреки това, когато се изправи, каза:
— Още нещо. Протегни длани. — Той ги протегна. Бяха бледи и чисти, сякаш дни наред е белил картофи в купа с вода.
