Докато местеха Поченко от ареста до стаята за разпит, Ники Хийт сравни бележки с хората си.
— Тоя Майрик е тежък случай — каза Очоа. — Такива гадини можеш да видиш само в клетчици, зарити вдървени стърготини, докато нападаш някоя мет-лаборатория.
— Окей, съгласихме се, че прилича на невестулка — каза Хийт. — Каква полезна информация ни остава?
— Мисля, че е той.
— Руук, казваш така за всеки, когото срещнем в този случай. Да ти напомням ли за Кимбърли Стар?
— Само че тогава още не бях видял този тип. Или е мутрата му. Нали така им викате, мутри?
— Понякога — казва Роули. — Или „бабанка“.
— Или „катил“ — допълни Очоа.
— Катил е добро — продължи Роули. — Или „здраво момче“.
— „Говеждо“ — пак Очоа, докато двамата детективи продължаваха да си разменят синоними на висока скорост.
— Генгста.
— Джи.
— Хулиган.
— Псе-пазач.
— Бухалкаджия.
— Трошач на топки.
— Гърмяч.
— Но и „мутра“ става — каза Очоа.
— Предава нужната информация — съгласи се Роули.
Руук беше извадил молескиновия си тефтер и една химикалка.
— Трябва да запиша някои от тези, преди да забравя.
— Запиши ги — рече Хийт. — Аз ще съм вътре с… поганеца.
— Витя Поченко, заето момче си бил откакто си в страната. — Ники запрелиства страници в папката си, като безмълвно мърдаше устни, сякаш още не знаеше какво пише. Затвори я. Досието му бе пълно с арести за заплахи и актове на насилие, но никога не го бяха осъждали. Хората явно винаги са се страхували да свидетелстват срещу Железния човек или просто са напускали града. — Измъквал си се. Много често. Хората или много те харесват, или много ги е страх от теб.
Поченко седеше с изправен гръб и зяпаше напред, към огледалото. Не се оглеждаше нервно като Бари Гейбъл. Не, сам бе избрал накъде да гледа и не отклоняваше поглед. Дори не обърна глава към нея, все едно Хийт не бе в стаята. Изглеждаше потънал в себе си. Детектив Хийт трябваше да промени това.
— Дружката ти Майрик явно не се бои от теб. — Руснакът не мигна. — Не и ако съдя по това, което ми каза. — Отново нищо. — Интересни неща ми сподели какво си направил на Матю Стар в Гилфорд онзи ден. — Той бавно разкачи поглед от избраната точка и завъртя глава към нея. Вратът му се усука и се показаха вени и сухожилия, дълбоко вплетени в мощните му рамене. Гледаше я втренчено изпод рунтави рижи вежди. От този ъгъл, на падащата отгоре светлина, лицето му приличаше на боксьорско — вдлъбнатината на някога чупеният му нос личеше ясно. На Хийт й се стори, че някога е бил привлекателен, преди да огрубее. Можеше да си го представи като момче, как тича след топката или размахва стика за хокей. Ала от него вече не бе останало нищо, всичко — заменено с това неумолимо създание. Дали идваше от време, прекарано в руски затвор или от това, че се е научил да се измъква от лапите на закона, момчето го нямаше. В стаята за разпит седеше това, което остава, когато станеш много, много добър в това да оцеляваш след много лоши неща.
Усмивка започна в ъгълчетата на устата му, но стигна само дотам. Накрая той продума:
— В метрото, когато ми беше отгоре, те надушвах. Нали се сещаш? Надушвах те.
Ники Хийт имаше опит с разпити на какви ли не долнопробни божи твари и тези, твърде увредени, за да минат за такива. Хитреците и ненормалниците мислеха, че понеже е жена, можеха да я разстроят с реплики като от долнопробно порно. Веднъж един сериен убиец я попита дали не иска да се качи в полицейския микробус с него, за да се самозадоволи по пътя към затвора. Бронята й обаче бе твърда. Ники притежавате най-ценния дар за един следовател — безпристрастност. Или пък просто липса на връзка със случващото се. Ала нехайно изречените от Поченко думи, заедно със собственическия поглед, който й хвърли — това мързеливо нахлуване в личното й пространство, заплахата в охрените му очи, — я накараха да потръпне. Тя не отклони поглед, опита се да не поддава на емоции.
— Мда, сещаш се. — И след това, й смигна смразяващо. — Ще си взема моето.
После й прати няколко мокри въздушни целувки и се изсмя.
След това Ники чу нещо, което не бе чувала преди в стаята за разпит — приглушени викове от кабината за наблюдение. Беше Руук и макар гласът му да звучеше като през възглавница, се дочуваха някои думи: „… животно… боклук… лайнояд…“, и тропане по двойното стъкло. Тя се обърна да погледне през рамо. Трудно е човек да остане равнодушен, когато огледалото се огъва. Последваха приглушените викове на Роуч и накрая всичко утихна.
Поченко прехвърляше смутения си поглед от нея към стъклото и обратно. Каквото и да бе щукнало на граховото зърно в черепната кутия на Руук, бе успял да подкопае мига на сплашване на руснака. Детектив Хийт се възползва от възможността и без да коментира смени темата.
— Да ти видя ръцете — каза тя.
— Какво? Ако искаш да ги видиш, ела по-близо.
Тя се изправи, опитвайки се да спечели ръст, да демонстрира безпристрастност и най-вече, надмощие.
— Сложи длани на масата, Поченко. Сега.
