Той очевидно реши, че сам ще избере кога да го стори, но не чака дълго. Белезникът на едната китка изтрака по ръба на масата, след това и този на друга, така той разпери пръсти върху метала. Дланите му бяха протрити и подути. Няколко от кокалчетата му вече синееха, други бяха одрани и от тях се процеждаше кръв. На средния пръст на дясната му ръка имаше плътна ивица обезцветена кожа и драскотина — каквато би оставил пръстен.
— Тук какво е станало? — попита тя, облекчена, че отново е поела нещата в ръце.
— Какво, това? Нищо.
— Прилича на драскотина.
— А, да, забравих да си сваля пръстена преди.
— Преди…?
— Преди тренировката.
— Каква тренировка? В коя зала? Кажи ми.
— Да съм казал нещо за зала? — Горната му уста се отдръпна от зъбите и Ники инстинктивно отстъпи назад, докато не осъзна, че той се усмихва.
Офисът на капитан Монтроуз бе празен, затова Ники Хийт въведе Руук в него и затвори остъклените врати.
— Какво, по дяволите, беше онова?
— Знам, знам, изгубих контрол.
— Посред разпита ми, Руук.
— Чу ли какво ти говореше оня?
— Не. Не можех да чуя през блъскането по огледалото.
Той извърна поглед.
— Доста тъпо, а?
— Ако това беше Чечня, щеше да слизаш от планината на гърба на козел, с петите напред.
— Ще спреш ли с тая Чечня? Веднъж ще купят правата за филм и няма да спреш да натякваш.
— Кажи ми, че не ти се пада така.
— Само този път, може би да. Може ли да кажа нещо? — Не изчака отговор. — Не знам как понасяш това.
— Бъзикаш ли ме? Това ми е работата.
— Но е толкова… грозно.
— И военните зони не са много приятни места. Така поне съм чела.
— Войната си е война. Но е само част от моята работа. Аз се местя. Понякога съм във военна зона или ме возят в джип с черна качулка на главата, за да интервюирам някой наркобарон, но после съм месец в Портофино и Ница с рок звезди и играчките им или пък преследвам някой готвач — знаменитост за седмица в Седона или Палм бийч. Ти обаче… това… това е клоака.
— Това да не е някаква версия на „какво прави на такова място хубаво момиче като теб“? Ако е, ще те сритам в топките, за да ти покажа колко хубаво момиче мога да съм. Харесвам си работата. Правя каквото правя, оправям се с хора, с които ми се налага и ето ти едно заглавие за статията, писателче: Престъпниците са измет.
— Особено оня Джи.
Тя се засмя.
— Добре проучваш, Руук. Звучиш направо като хванат от улицата.
— А, и между другото? Без козли. Честа заблуда. В Кавказ, с генерал Ямадаев — само коне. Така я карахме там.
Докато го изпращаше с поглед от стаята, тя се изненада, че вече не е сърдита. Колко да се ядосваш човек, който се е държал съпричастно?
След половин час седеше с Роули и преглеждаше охранителния запис от Гилфорд. Детектив Хийт не изглеждаше доволна.
— Пусни го пак — каза тя. — Да огледаме всяко кътче от екрана. Може би сме пропуснали, когато са се връщали.
— Какво има? — Зад тях се появи Руук. Дъхът му миришеше на еспресо-контрабанда.
— Проклетите часове. — Тя почука с химикал в долния десен край на монитора, по бледосивите цифри на електронния часовник. — Майрик и Поченко пристигат в 10:31 предобед. Качват се по асансьора, нали? Слизат обратно в лобито двайсет минути по-късно.
— Определено не се връзва с това, че Стар не си е отворил вратата. Освен ако не са му тропали двайсет минути.
— Мен ако питат, са тропали само по Матю Стар — каза Роули. — Тогава сигурно Поченко му е дал урока по бокс.
— Това не е наш проблем, момчета — каза Хийт. — Според това, двамата ни Елвиси са напуснали сградата в 10:53 предобед, около два часа и половина преди жертвата да излети от балкона си. — Ядно захвърли химикалката си на масата. — Записът оневинява двамата ни главни заподозрени.
— А и са се обзавели с адвокати — добави Очоа, докато гледаше смартфона си. — В този момент ги вадят от ареста.
От другата страна на охранителната врата, Хийт стоеше с Роуч и наблюдаваше, докато Майрик и Поченко си събираха собствеността. Разбира се, Майрик беше този с адвоката и когато последният улови погледа на детектив Хийт, не му хареса видяното. Човекът с куфарчето се засуети още повече около документите.
— Май ще трябва да отменя онази заповед за обиск на апартаментите им, за онези сини дънки — каза Роули.
— Не, не го прави — отвърна Ники. — Виждам часа, но какво, ако проверим? Детайлите, господа. Никога няма да съжалите, че сте били изрядни. — И когато Поченко я забеляза, тя добави: — Всъщност, добавете още един предмет към заповедта за обиск на г-н Железен човек. Голям пръстен.
Когато Очоа замина, за да предаде заповедите за обработка, тя даде задача на Роули.
— Знам, че е черна работа, но искам да прегледаш записа от лобито отново, от момента, когато тия смешници си тръгват, до половин час след смъртта на Стар. В реално време, за да не ги прескочим на високите обороти.
