Насред Манхатън възможността за високоскоростно преследване с коли е минимална. Детектив Хийт ускоряваше, спираше рязко, пускаше колата напред на инерция, завиваше рязко вдясно, докато отново не се принуждаваше едва след метри отново да набива спирачки. Докато продължаваше така да си проправя път към центъра, на лицето й бе замръзнало изражение на пълна концентрация, очите й се стрелкаха към всички огледала, после към тротоара, към зебрата, към един доставчик, който отвори вратата на микробуса си и само шофьорските умения на Хийт го спасиха от това да се превърне във ваденка на асфалта. В този трафик сирената и светлините не значеха нищо, освен може би за пешеходците — ала платната така бяха претъпкани, че дори шофьорите, на които им пукаше да направят място, едва имаха къде да свият.
— ’Айде бе, ’айде, мърдай — от дясната седалка викаше Руук към поредния багажник на такси. От адреналина гласът му бе пресипнал, а думите му излизаха пресекливо, когато поредните спирачки впиваха колана в гръдния му кош.
Хийт запази напрегнатото си самообладание. В тази част на града всеки ден ченгетата играеха тази видеоигра на живо, състезание срещу хронометъра през терен, пресечен от строежи, будки, задръствания, будали, малоумници, копелдаци и слепци. Знаеше, че на Осмо авеню ще спре цялото движение на Юг от „Кълъмбъс съркъл“. Тогава, както никога, задръстването проработи в нейна полза. Един Хамър също отправен към центъра, блокираше пътя на 55-а. Ники натисна педала през процепа и рязко свърна наляво. Възползвайки се от разредения трафик, който Хамърът създаваше, тя се спусна напряко през Десето авеню, съпроводена от псувните на Руук и плямпащия по радиото Очоа.
Както предполагаше, когато с пищене на гуми зави по Десето, нещата се подобриха. След двупосочното кръстовище на 57-а Уест, Десето се превърна в Амстердам авеню, с по-широки платна и аварийна лента в средата, която някои шофьори дори зачитаха. Тя караше на север, малко по-бързо, покрай гърба на Линкълн сентър, когато дойде обаждането от Роули. Беше заловил Майрик. Очоа преследваше втория заподозрян, на запад от 72-а.
— Железния човек — рече тя, първите й думи откак на Таймс скуеър бе казала на Руук да затегне колана.
Докато тя караше по 70-а, където Амстердам и Бродуей се пресичаха във формата на Х, Очоа пъхтеше в радиостанцията си:
— Запод… озреният… бяга… запад… наближ… на Бродуей…
— Тръгнал е към метрото — Хийт каза на Руук, макар по-скоро да си говореше сама.
— Пресича… — Шумен клаксон и след това, — заподозрян пресича Бродуей… към… метрото.
Тя натисна бутона за свръзка.
— Външен вид на заподозрения.
— Прието… бял мъж, около сто килограма… червена тениска… панталони… черни обувки…
За да са по-сложни нещата, на 72-а и Бродуей имаше две метростанции: старата каменна сграда на юг и по-новата, от метал и стъкло, оттатък улицата, на север. Ники спря до старата каменна сграда. Знаеше откъде идва Железния човек, затова предположи, че вероятно ще се скрие в най-близката станция — по-новата, — а Очоа ще го последва там. Идеята й бе да му попречи да избяга през тунела на тази.
— Стой в колата. Сериозно — подвикна през рамо на Руук и изхвърча през вратата, докато окачаше значката на врата си. Тунелите на метрото бяха с няколко градуса по-топли от улиците и, докато тя спринтираше покрай машините за билети към въртележките, я посрещна въздух, и чийто мирис се смесваха боклуци и жега от кухненска фурна. Хийт прескочи една от въртележките, а погната й ръка се подхлъзна на стоманата. Възстанови равновесие, но трябваше да приклекне — оказа се втренчена нагоре към огромния тип, когото преследвате.
— Полиция, не мърдай — каза тя.
По стъпалата зад него търчеше Очоа. Без път за бягство назад, мъжът тръгна покрай Хийт, към въртележките. Тя му препречи пътя и той се опита да я избута за рамото. Тя стисна китката му, за да охлаби хвата му, а с другата си ръка го хвана за трицепса и го премести така, че той се оказа с гръб пред нея и не можеше да я удари или сграбчи отново. След това хвана колана му, впримчи с крак глезена му и го свали на земята. Той се строполи тежко. Докато онзи пъшкаше, Хийт подпря с крак врати му и издърпа към себе си китката, както я бе учил един неин добре познат бивш морски тюлен. Онзи се опита да се надигне, посрещна дулото на пистолета й.
— Давай — рече тя.
Железния човек отпусна глава обратно на мръсните плочки и така се приключи.
— „Давай“. Не става много за цитиране — каза Руук по пътя към участъка.
— Казах ти да чакаш в колата. Никога не чакаш в колата.
— Реших, че може да ти трябва помощ.
— От теб? — попита тя с насмешка. — Не бих посмяла да изложа на риск крехките ребърца.
— Нужна ти е помощ. От писател. За броени секунди просваш тип като този зад нас и се сещаш да кажеш само „давай“?
— Че какво й е на репликата?
— Съжалявам, детектив, нещо не ми достига. — Руук й хвърли поглед през рамо, към закопчания Железен човек, който се взираше през прозореца към една реклама на „Флаш денсърс“29 върху преминаващо такси. — Всъщност, по-скоро добре, че не добави „Оправи ми деня.“30
