— Вижте ранените! — заповяда капитанът, но щателният преглед на всеки убиец в трапезарията потвърди, че нито един не е останал жив.
— Отидоха при предците си и отнесоха своите тайни със себе си — отбеляза Чиен и отметна маската на един убиец с острието на меча си. — Също като другия — каза на Вейлин. — Сърцето му не е било спряно от отрова.
— Другият ли? — попита Шо Цай.
— Всъщност бяха двама — каза Вейлин. — А що се отнася до въпроса кой е организирал това, каменоделецът има доста ясна представа.
Намериха губернатор Хушан в покоите му да плаче до един басейн в банята. Тъмночервеният цвят на водата бе в рязък контраст с изящно изрисуваните порцеланови плочки по стените. Ридаейки, той шепнеше едва доловими молби, а пръстите му шареха в обагрената в червено вода. Очите му бяха вперени в тялото на третата му жена.
„За тази също не е имало отрова“, помисли Вейлин, като видя дълбоките срезове, направени от жената по ръцете ѝ, които се протягаха от китката до лакътя. Кръвта ѝ сигурно бе изтекла за секунди. В смъртта си тя изглеждаше по-човешки, кукленият ѝ лик бе станал празен и грозен. Само една мъртва жена, плуваща в собствената си кръв. Вейлин се съмняваше, че е била на повече от двайсет години.
— Няма нищо срамно… — изхлипа губернаторът с тънък гласец и алената вода се накъдри, когато бръкна по-дълбоко в басейна. — Той ни учи, че няма нищо срамно в провала… Той пак щеше да те приеме радушно у дома… нас…
— Кой? — попита Вейлин с умишлено мек и успокоителен тон. Неестествената пискливост в гласа на губернатора и дивият поглед в очите му, когато те се стрелнаха към Вейлин, говореха за човек със силно отслабена връзка с реалността. — Кой е щял да ви приеме радушно?
Хушан се втренчи за момент в него с безразлично мълчание, сълзите се стичаха от немигащите му очи, за да попият в брадата му. После се засмя — тънък дрезгав кикот, който скоро се усили до гръмогласен рев на искрено веселие.
— Предателско куче! — процеди Шо Цай. Хушан сякаш не го чу и нестихващият му смях накара капитана да пристъпи напред, вдигнал меча си за убийствен удар.
— Чакай — каза Вейлин и застана между тях. — Мъртвите не говорят, нали помниш?
Приклекна до Хушан и се усмихна добродушно на продължаващото веселие на губернатора, преди многозначително да премести поглед към мъртвата жена в басейна.
— Тя не беше наистина твоя жена, нали?
При тези думи смехът на Хушан секна и изражението му моментално се смени с дълбока скръб.
— Тя беше обвързана с мен — прошепна той. — И аз с нея… пред Неговия взор. Връзката ни отиваше далеч отвъд обикновените формалности на един брак. Чрез нея аз чувах гласа Му през Степта… Такава яснота ми носеше тя, такава мъдрост… А какво съм сега? — Погледът му се завъртя обратно към Вейлин, умолителен, искрен в отчаянието си. — Какво съм аз без нея?
„Луд, със сигурност — заключи Вейлин, взирайки се в пустотата зад очите на губернатора. — Но там вътре все още трябва да има някакво знание.“
— Тя е чувала гласа му — каза той. — На Мрачния меч. Чрез нея той е говорил с теб.
— Не само с обикновени думи… — Хушан се изправи неуверено на крака и Вейлин даде знак на Шо Цай да остане на мястото си, когато капитанът отново надигна меча. — Чрез нея видях толкова много неща…
Губернаторът влезе в окървавения басейн и сребристобялата кожа на наметалото му се обагри в червено, влачейки се във водата. Нови сълзи потекоха от очите му, когато взе мъртвата жена в обятията си.
— Тя ми показа какво ще стане. Огънят и яростта. Унищожението на южняците, които ни превърнаха в свои блудници.
Предизвикателен блясък се появи в очите на Хушан, когато се озърна към Шо Цай.
— Това е, за което моето семейство се молеше на Небесата дълги години. И най-после те ни отговориха, с Него. — Изражението се оттече пак от лицето му, докато гледаше жената в ръцете си. — С нея. Вашият курварски крал може да прати всичките армии на света, все тая, защото аз видях какво ще стане. Това — той притегли жената още по-близо до себе си, притисна безжизненото ѝ тяло към гърдите си — беше само началото.
— Той ти е казал да ни убиеш, нали? — попита Вейлин, като внимаваше да не говори прекалено настойчиво. — Идването ни тук беше неочаквано.
— Теб? — В гласа на губернатора се върна част от веселието и той почна да мести очи от Вейлин към Шо Цай. — Него? Крадеца на имена и момчето на повикване на Търговския крал. — Заплака отново, притиснал главата на жената към рамото си. — Вие не струвате и една капка от тази безценна кръв. Той ще се справи с вас, като му дойде времето, за свое дребно забавление.
— Защо тогава? — настоя Вейлин. — Сигурно е отнело седмици да се съберат толкова убийци тук. Едва ли е било лесно да се подготви падането на този град, когато дойдат сталхастите, без да се събудят подозрения. Защо да рискува всичко сега?
— Питай момчето на повикване. — Отвратена, почти съжалителна усмивка заигра по лицето на Хушан, когато кимна към Шо Цай. — Нима Храмът на копията наистина си мисли, че може да промени миналото…?
