След първия си опит дълго бях отбягвала своята дарба, уплашена от онова, което бих могла да видя, щом булото се разтвори. Но любопитството, може би най-трудният за нарушаване от всички навици, в крайна сметка ме принуди да я потърся. Отначало опитите ми бяха неуверени; Истинският сън ми носеше откъслечни картини на места и хора, толкова чужди по дрехите и речта си, че каквото и да бе пратеното ми послание, то губеше значение. Едва след дълго експериментиране открих, че Истинският сън има нужда от цел — въпрос, който да го насочва към истината.
„Името на брат ми — прошепнах наум, докато черното було се спускаше. — Какво е?“
Булото покорно се разтвори и открих, че стоя на върха на нисък хълм, а високата трева шушне на вечерния вятър. Небето бе в тъмните оттенъци на здрача и можех да видя множество огньове, пламтящи в плитката котловина долу. „Армия“, осъзнах, попивайки гледката на града от палатки, струпани около лагерни огньове, край които седяха или стояха мъже. Оръжията и доспехите им бяха натрупани на купчини и видът им бе много различен от черните железни нагръдници и ризници на Хаста. Състояха се от припокриващите се стоманени плочки и копията със закривен връх на войниците, служещи на Търговските крале. Това бе най-голямата войска, която бях виждала, хиляди и хиляди бойци.
— Коя си ти?
Сепнах се при звука на другия глас. Жената стоеше на десетина крачки от мен и външността ѝ бе много изненадваща с пълната си непознатост. Досега не бях виждала такава дреха: проста черна роба, дълга до глезените, с малък бял пламък на гърдите. Освен това лицето ѝ бе с различна форма и цвят от тези на хората от Търговските кралства, приличаше повече на сталхастите с техните сини очи и бледа кожа. Но това, което ме изненада най-силно, всъщност направо ме шокира, бе, че тя гледаше право в мен. Виждаше ме.
— Коя си ти? — повтори жената и се огледа наоколо с ококорени и уплашени очи. — Къде съм?
Можех само да я зяпам онемяла. В никой от предишните ми Истински сънища техните обитатели не бяха забелязвали присъствието ми. А и как биха могли? Аз в действителност не бях там.
— Ти ли ме призова на това място? — попита жената и тръгна към мен, изведнъж по-скоро ядосана, отколкото объркана. Аз не помръднах, все още в плен на несигурността, а също така разсеяна от факта, че жената в черно не носеше обувки. Стъпалата ѝ бяха почернели от мръсотия и по някаква причина намерих тази гледка за странно пленителна.
