Обвар затвори уста и гърлото му се изду, когато преглътна следващите си думи. Вейлин подозираше, че може би за първи път в живота си мъжът е изпитал истински страх, но не от битка.
— На мен тя ми разкри много истини — продължи Вейлин. — Истини, които не исках да чуя…
— Млъквай — промърмори Обвар и объркването му бързо се превърна в гняв.
— Такава бе нейната дарба — каза Вейлин. — Тя измина целия този път, знаейки, че това ще ѝ струва живота, само за да разкрие истината на твоя народ.
Пръстите на Обвар стиснаха дръжката на сабята още по-здраво и конят му изцвили пронизително в очакване.
— Млъквай — повтори той през стиснати зъби.
— Той не е бог. — Вейлин посочи към Келбранд с палец. — Ти не си част от божествена мисия. Всички кланета, които си извършил, не струват пукната пара. Ти си убиец, който служи на лъжец…
—
Обвар заби пети в ребрата на жребеца и го пришпори в галоп. Изпод копитата хвърчаха буци пръст, докато се приближаваше, приведен ниско в седлото, оголил зъби и изнесъл сабята си назад за замах. Бе опитен ездач и боец, но яростта го правеше непредпазлив, атаката му бе прекалено бърза, за да позволи смяна на курса, когато Вейлин се хвърли настрани, претърколи се на колене и замахна с меча си към задния крак на коня. Животното успя да кривне малко, преди острието да го улучи, затова то не разсече крайника, но все пак остави достатъчно тежка рана, за да го накара да залитне паникьосано. Жребецът се завъртя, като цвилеше и риташе, преди да рухне. Вейлин се втурна към мятащото се животно, прескочи го с високо вдигнат меч и го стовари с достатъчно сила, за да разсече гръдния кош на Обвар.
Острието от звездно сребро проблесна и издаде почти музикален звън, когато срещна сабята на Обвар. Той бе на едно коляно, претърколил се встрани от мятащия се кон, и се взираше нагоре към Вейлин през кръстосаните остриета.
— Хубав номер — изсъска през стиснати зъби.
Раздвижи се с бързина, която не би трябвало да е по силите на толкова едър човек, отхвърли меча на Вейлин със сабята си, а после се завъртя и го ритна с ботуша си. Улучи го право в гърдите и го запрати към все още вършеещите копита на коня. Вейлин получи два коси удара, преди да издрала настрани и да си поеме въздух. Обвар прескочи коня, хванал сабята с две ръце на нивото на главата си. Щом краката му стъпиха на земята, скочи напред, насочил оръжието към шията на Вейлин. Мушкането бе силно; Вейлин изпъшка, докато го отбиваше, и усети жегването на острието, което одраска рамото му. Приведе се, когато Обвар се завъртя и сабята му разсече въздуха, а после върхът на меча му се стрелна към очите на сталхаста. Онзи отскочи навреме, за да не бъде ослепен, макар и не без да получи дълбока резка над челюстта.
Обвар се отдръпна, изруга и избегна следващия удар на Вейлин, насочен към рамото му. От раната на лицето му пръскаше кръв и той изруга отново, макар че надеждите на Вейлин яростта да го направи непохватен се оказаха безпочвени, когато сквернословията на сталхаста преминаха в смях.
— Не е зле — каза той с влажно хъхрене и Вейлин видя блясъка на зъбите му през червената каша на раната. — Никак не е зле.
Движейки се със същата смущаваща бързина, Обвар се хвърли в поредица атаки: мушкаше и сечеше и сабята и мечът звънтяха, докато Вейлин отбиваше ударите. С всеки удар Обвар настъпваше, изтласкваше го назад, опитваше се да скъси разстоянието и да използва предимството си на много по-едър. Вейлин продължи да отстъпва, като парираше всеки удар и си отваряше очите за пролука. Тя се появи, когато Обвар удължи прекалено много едно мушкане и даде на Вейлин нужната част от секундата, за да го резне по предмишницата.
„Не можеш да повалиш дърво с един удар на брадвата — бе съветът на инструктор Солис от най-ранните дни на Вейлин в Ордена. — Умението може да победи силата, но само когато е в комбинация с търпение.“
Обвар изсумтя от ярост и болка, преди да се хвърли в нов вихър от атаки, и този път напредваше прекалено бързо. Вейлин му позволи да скъси разстоянието, изкушавайки го да посегне към ръката му с меча. Когато пръстите се свиха върху китката му, Вейлин остави острието да падне от дясната му ръка, улови го с лявата и резна Обвар през корема.
Сталхастът отскочи с типичната си бързина, но не и преди да получи дълъг срез от корема до гърдите. Раната не бе достатъчно дълбока, за да причини сериозна вреда, но кървеше обилно. Като го видя как трепва от болка, Вейлин се шмугна под бесния му контраудар и го резна пак в горната част на бедрото. Усети жилването на противниковата сабя, чийто връх одраска гърба му, докато отскачаше, но порязването бе плитко.
Вейлин закръжи около Обвар, като избягваше непрестанните му удари и нанасяше рана след рана по крайниците му. Скоро сталхастът бе заобиколен от кръг кървави пръски и главата му започваше да клюма — силите му гаснеха.
— Предай се — каза му Вейлин, като отби поредния удар, най-бавния досега, и отвърна с рязване по бицепса на Обвар. — Не е нужно да умираш днес, не и за него.
