Когато пристъпих към решетката, жената бавно надигна оцапаното си лице и премигна с очи, които бяха едновременно пълни с разбиране и пламтящи от лудост. „Ти мислиш, че брат ти не е наистина бог“, каза гласът ѝ в ума ми и това ме накара да залитна уплашено назад. Жената стана и се приближи до решетката, застана с очакване край ключалката и се усмихна, докато без никакво усилие вкарваше нова мисъл в главата ми. „Грешиш.“
Така и не разбрах истинския ѝ произход, макар че тя разправяше множество истории за благородно потекло и изгнание заради дарбата ѝ. Тези истории се меняха според прищевките ѝ; в един ден тя беше дъщеря на генерал, на следващия — на търговец. Майка ѝ била известна куртизанка на Търговския крал на Просветеното кралство или пък дева-воин от Опаловите острови. Не мога да смятам тези приказки за лъжи, защото подозирам, че тя вярваше в тях, докато се откъсваха от устните ѝ, но всяка история, която разказваше, неизбежно заглъхваше в объркано ломотене и бе забравяна скоро след това. По тази причина истинското ѝ име ще остане загубено за вековете, но Келбранд я кръсти Дишона, което означава Тревна змия на стария език. Тя обаче като че ли никога не го намираше за обидно, защото поглъщаше всяка дума на брат ми с цялата преданост на новородено кутре към майка му. Мисля, че Дишона бе първата, която боготвореше Мрачния меч от любов, а не от страх.
— Тя е луда — казах му няколко дни по-късно. Яздехме на юг с малък ескорт, защото Келбранд искаше да разузнае подходите към хълмистите земи, които бележеха границата. — И дарбата ѝ е… извънредно смущаваща.
— Но забелязала ли си, че тя я използва пестеливо? — отвърна той. — Умът ѝ може да е увреден, но в него остава някаква предпазливост, да не споменаваме лукавство. Все полезни качества, не мислиш ли?
Спряхме на билото на едно възвишение, откъдето се разкриваше гледка към широка река, криволичеща през равнината, и хълмовете към един замъглен назъбен конус на хоризонта.
— Кешин-Хо — каза Келбранд. — Ключът за Достопочтеното кралство и всичко, което лежи отвъд него.
— Следващата ни цел? — попитах, мъчейки се да потуша безпокойството, което се надигна в мен при тази мисъл. Келбранд обаче или не го забеляза, или го сметна за маловажно.
— Още не сме достатъчно силни — каза той. — Другите градове по границата са по-лесна плячка, да не говорим, че ще ни осигурят нови последователи.
— Те трябва да са живи, за да те боготворят.
