— Милорд? — попита Вей. Недоумението му бързо се превърна в тревога, когато видя Джила да крачи напред с вдигнати ръце. — Мърдайте! — закрещя той и заизблъсква хората си настрани. — Мърдайте, туткави копелета!
Разузнавачите и Черепите се разбягаха, а Джила освободи пламъците си. Крещеше, докато огнените струи се устремиха напред, а от очите, носа и ушите ѝ шуртеше кръв. Водещата сталхастка стана на въглен, когато струята я докосна, а миг по-късно същата участ застигна и тези от двете ѝ страни. Джила разпери ръце и започна да ги плъзга насам-натам, за да порази всеки сталхаст, когото виждаше. След секунди цялата редица атакуващи воини се бе превърнала в черни петна върху паважа.
Джила рухна на колене, пламъците ѝ угаснаха и тя се сви на кълбо — малка ридаеща фигурка сред пепелището. Когато Вейлин я вдигна, тя увисна в ръцете му и той усети, че плътта ѝ е студена въпреки жегата на горящия град. Обърна се и хукна с Надарената към портата, като крещеше на другите да го последват. Портата се затръшна зад тях с гръмотевичен тътен.
— След Алтор се надявах никога повече да не видя горящ град.
Лицето на Норта бе сурово, докато оглеждаше огньовете долу. Те бяха продължили да горят цяла нощ, три отделни пожара, които накрая се сляха, за да образуват голям огнен обръч. Писъците бяха единственият признак за мащабите на загубите, които бяха нанесли на врага, и те достигнаха пронизително кресчендо, когато огньовете заобиколиха отвсякъде второто ниво. Тук-там Вейлин зърваше фигури, бягащи през дима, някои горящи, други не, но всички полудели, ако се съдеше по писъците им. На сутринта огньовете бяха отслабнали, но не и угаснали, големи части от долния град продължаваха да горят, докато слънцето се издигаше като мътен жълт диск през пушека.
— Изглежда, че унищожението — продължи Норта с отсянка от старата си усмивка на устните — е основният ни дар за света, братко.
Неговият отряд бе успял да отведе Ереса на второто ниво, след като бе подпалил по-голямата част от източния квартал, но бе загубил двайсет души, някои от огъня, други от обвити в пламъци сталхасти.
— И спасението също понякога — отвърна Вейлин и кимна към все още непокътнатите улици зад тях. Войниците се бяха събрали по площади и паркове, за да отпразнуват онова, което, изглежда, смятаха за голяма победа. Този път, както никога, генералът бе охлабил суровата войнишка дисциплина, за да им даде няколко свободни часа. Така че нощта бе пълна с песни, пиене и веселба, докато долното ниво гореше. Шумотевицата утихна призори, оставяйки множество пияни да си отспиват след гуляя, докато други се отправиха залитащи към квартирите си, за да си починат, колкото могат, преди офицерите им да ги свикат пак под знамената.
— Какво беше онова снощи? — попита Норта. — Виждал съм много неща, причинени от Мрачното, но никога не съм виждал мъже да продължават да се бият, докато огънят разяжда плътта им до кокал.
— И Джукар, и Ам Лин бяха на стените — каза Вейлин. — Те не усетиха Надарени сред пламъците, освен един. Той беше там.
— И това е било достатъчно, за да продължат да се бият? — Норта повдигна вежда и поклати глава. — Може би все пак той наистина е бог. Шегичка, братко — добави, като видя свирепия поглед на Вейлин. — Гледай го откъм хубавата му страна. Ако той наистина е бил сред всичко това — Норта посочи към опустошения град долу, — може да сме го убили, копелето му с копеле.
Погледът на Вейлин се плъзна по забулените в дим улици. Изпитваше същата сигурност, която някога му вдъхваше песента. „Вече нямам песен“, напомни си той и почувства старото болезнено съжаление, което знаеше, че вероятно никога няма да заглъхне. Но сигурността си оставаше.
— Не — каза той. — Не сме го убили.
Малко по-късно отидоха до храма; Вейлин искаше да види как е Джила, която бе оставил на грижите на Шерин. Щом мина през портата към най-горното ниво, спря, понеже забеляза Чо-ка и дузина Черепи да спорят с офицер от градския гарнизон. Офицерът имаше зад себе си взвод копиеносци, всички със същото презрително изражение като неговото, докато говореше с бившите затворници.
— Ще заповядам да те бичуват, чуваш ли! — изръмжа той, мушкаше с месестия си пръст Чо-ка в гърдите. — Безполезна крадлива отрепка!
Раздразнение пробяга по лицето на ефрейтора и ръката му посегна към ножа на колана му, но той спря, щом зърна приближаващия се Вейлин.
— Милорд! — каза той и се изпъна мирно заедно с другите Черепи. Гарнизонният офицер и другите последваха примера му, но с видимо по-малко усърдие.
— Проблем ли има? — поинтересува се Вейлин.
— Хванах тази паплач да се занимава със старите си навици, милорд! — каза офицерът. Вейлин позна в него един бивш сержант, наскоро произведен в капитан поради загубата на много офицери при първата атака. Мъжът притежаваше типичното мръщене и поведение на човек, прекарвал повечето си време в борба с престъпниците, вместо с чуждестранни нашественици. Такива хора винаги бяха полезни, но повече в мирно време, отколкото във война.
