— Хванах ги да плячкосват този магазин — продължи капитанът и посочи с брадичка към сградата зад Черепите.
— Това е магазинът за подправки на старата ми баба, милорд — каза Чо-ка. — Само проверявам да видя дали е още непокътнат.
Погледът на Вейлин се плъзна по различните буркани и гърненца в ръцете на Черепите и издутите торби, преметнати през раменете на някои.
— Глупости на търкалета — сопна се капитанът. — Познавам собственичката от години и тя няма някакъв долен боклук за внук.
Като видя опасната искрица, появила се в очите на Чо-ка, Вейлин пристъпи между тях и се усмихна одобрително на капитана.
— Заслужавате похвала за своето усърдие, капитане. Бъдете сигурен, че генералът ще чуе за това. Засега ще съм ви благодарен, ако оставите работата в мои ръце. Тези мъже бяха набрани от мен, нали разбирате? Мой дълг е да ги накажа, като се има предвид колко опозорен се чувствам, че са предали щедростта ми.
Капитанът се изпъна, все така намръщен. На Вейлин му беше ясно, че нищо не би му харесало повече от това да задоволи инстинктите си на пазител на закона с бичуване или дори обесване. Все пак споменаването на генерала сякаш бе достатъчно да го убеди, защото той се поклони сковано и се отдалечи, като изръмжа на хората си да го последват.
— Това наистина ли е магазинът на баба ти? — попита Вейлин Чо-ка, след като отрядът на капитана сви зад един ъгъл.
— Всъщност на сестра ѝ — отвърна контрабандистът и сви рамене. — Но тя винаги ме е обичала. — И дари Вейлин с усмивка, която помръкна, когато не срещна отговор.
— Върнете тези неща — каза Вейлин и кимна към плячката им.
— Какво значение има сега? — попита един от Черепите, провлачваше уморено думите. — Магазинът така или иначе скоро ще бъде разру…
Думите му секнаха рязко, когато Чо-ка се завъртя и го зашлеви през лицето. Протестиращият залитна назад с окървавена физиономия, но ограничи отговора си до свиреп поглед и се изпъна мирно.
— Моите извинения, милорд — поклони се Чо-ка на Вейлин. На лицето му бе изписано заучено неутрално изражение, което не се хареса на Вейлин: липса на предизвикателство, която говореше за спешна нужда да се сложи край на тази конфронтация.
Погледът на Вейлин се стрелна към магазина, а после обратно към все още кланящия се ефрейтор.
— Там вътре има ли нещо, за което трябва да знам? — попита той.
— Само множество подправки, милорд. Докопахме две свински плешки, нали разбирате? Искаме да подправим малко месото.
Продължаваше да го човърка чувството, че тук има нещо повече, някаква тайна на престъпното братство, която той не можеше да проумее, не че имаше време или желание да се занимава с това сега.
— И все пак — каза той. — Върнете тези неща. Всичките.
Чо-ка се поклони отново.
— Веднага, милорд.
— Пази си гърба от този — посъветва го Норта, когато продължиха към храма. — Престъпниците са толкова любезни само когато лъжат.
— Стига хората му да продължават да се бият както досега, може да лъже, колкото си иска.
В храма майка Вен го заведе до килията, където бяха сложили Джила. Вейлин спря пред вратата, когато чу отвътре напрегнати гласове.
— Казах ти вече — говореше категорично Луралин. — Не знам!
— Моята песен пее друга мелодия — отвърна Ам Лин. Неговият глас бе по-овладян, но също настоятелен.
— Значи може би песента ти е размътена от възрастта. Сред моя народ човек на твоите години би трябвало досега да е имал благоприличието да загине в битка.
Гласът ѝ заглъхна, когато Вейлин влезе. Двамата стояха от двете страни на леглото, на което спеше неподвижно Джила. Луралин извърна глава, скръстила ръце и с някакво напрежение в раменете. Лицето на Ам Лин не издаваше да е засегнат от обидата ѝ, на него бе изписана само сурова решителност.
— Песента е ясна — каза той на Вейлин. — Нещо стърчи в ума ѝ като трън, но тя отказва да го извади.
— О, я ме остави на мира, дърт глупако! — изсъска Луралин, все още извърнала поглед.
Ам Лин понечи да заговори пак, но млъкна, когато Вейлин поклати глава и посочи към вратата. Когато каменоделецът излезе, Вейлин се приближи до леглото и сложи длан на челото на Джила. Кожата ѝ бе студена, но ѝ липсваше леденият мраз от предната нощ.
— Майка Вен ми каза, че сърцето ѝ поддържа постоянен ритъм — каза той на Луралин. — Що се отнася до това кога ще се събуди…
— Тя е дребна, но силна — отвърна Луралин. — Ще се събуди скоро. Макар че аз бих я оставила да спи още малко. Скръбта ѝ ще е трудно поносима.
Вейлин вдигна очи да срещне нейните и откри в тях предпазливост.
— Ам Лин е слушал песента си цял живот — каза той, като се стараеше да говори меко. — Познава я добре и аз вярвам на преценката му.
— Аз пък познавам Истинския сън. Казах ти всичко, което ми съобщи той.
— Виждал съм много неща, които ме карат да се съмнявам в стойността на пророчествата. Но легендите на моята родина говорят за тях като за нещо, което идва неканено, нежелан дар. Ти, изглежда, си различна. Защото можеш да го призоваваш, нали?
— Обикновено да. И както вече ти казах, той е… непостоянен в нещата, които избира да ми покаже.
— Опитвала ли си се, откакто дойдохме тук?
