Тя отново извърна поглед и поклати лекичко глава.
— Защо? — попита той. — След като е заложено толкова много?
Тя се извърна настрани.
— Той ми показа много неща, които бих предпочела никога да не виждам — прошепна тихо.
— Значи се страхуваш какво може да ти покаже сега?
Тя премигна и една сълза се търкулна по иначе безизразното ѝ лице.
— Келбранд криеше толкова много от мен. Години наред ме лъжеше, докато аз го обичах. Ами… — Тя се поколеба, преглътна и продължи: — Ами ако това, всичко това, е точно каквото той иска, каквото винаги е искал? Това няма ли да ни направи просто негови марионетки? Той дърпа конците и ние танцуваме като последни глупаци.
— Не марионетки. Фигури на дъска за кешет.
— Кешет?
— Една игра от алпиранската империя, но моята кралица много я обича. Съмнявам се, че на света има човек, който може да я победи в нея, дори и брат ти. Веднъж я попитах къде е ключът към победата в кешет. Тя се засмя и каза, че няма такъв, защото всяка игра е различна, но ключът към загубата е винаги един и същ: предсказуемост.
— Искаш да потърся нов сън, за да разбера изхода от тази обсада.
— Искам да извадиш тръна от ума си. — Той отмахна един кичур от челото на Джила. — Така че нейната саможертва, саможертвата на брат ѝ и толкова много други да не е била напразна. Ще го направиш ли?
Тя избърса сълзите си и промърмори нещо на своя език.
— Какво каза? — попита я той.
— Милосърдието е слабост, състраданието е страхливост, мъдростта е лъжа. — Засмя се тихичко и сви рамене. — Мантрата на жреците на Невидимите, изричана като истина в продължение на векове и отхвърлена по прищявка на брат ми. Той не виждаше полза от нея, защото един бог не се нуждае от други слова, освен своите. Но аз я отхвърлих, защото знаех, че е лъжа. Милосърдието изисква сила, състраданието изисква смелост, а мъдростта задължава да говориш истината. — Смехът ѝ се стопи, тя седна на столчето до леглото на Джила и посегна да хване ръката ѝ. — Ще потърся съня, когато тя се събуди. Иначе умът ми ще е прекалено неспокоен.
Нямаше никакви атаки до края на деня, нито през някой от следващите. Огньовете продължиха да горят безпрепятствено на долното ниво, но за щастие писъците отдавна бяха стихнали. Когато пожарите започнаха да гаснат, Цай Лин, вече възстановил се от срещата си с избухващата аптека, използва далекогледа на върха на кулата, за да извърши методично преброяване на мъртвите, които се виждаха по улиците.
— Четири хиляди триста осемдесет и трима — каза той на баща си. Генералът бе привикал него, Вейлин и губернатор Нешим в библиотеката, за да съставят план за отбраната на второто ниво. — Но — продължи дай-ло — бих казал, че броят спокойно може да бъде удвоен в светлината на това колко трупове са били направени неразпознаваеми от огъня.
— Значи да речем осем хиляди — каза Вейлин. Той цяла сутрин бе обучавал отрядите под свое командване, като от време на време оглеждаше овъглената шир оттатък стените. Само малко огньове все още горяха и скоро щяха да изтлеят, при което Келбранд щеше да предприеме следващия си ход. — Тежък удар, без съмнение, но в никакъв случай фатален за войска с такива размери.
— Те сигурно са обезкуражени — обади се губернатор Нешим. Още носеше неудобната си броня, макар че сега тя му стоеше по-добре, защото тлъстината му се бе стопила през последните дни. Но не и страхът му, и Вейлин усещаше как го залива потната воня на мъжа.
— Гледката как толкова много твои другари умират по ужасен начин — продължи Нешим — би подложила на изпитание и най-силното сърце.
— Бих се съгласил с вас — отвърна Шо Цай, — ако те бяха армия, която се бие за пари или за плячка. Но не са. Бият се за човек, когото смятат за жив бог, и се съмнявам, че той е приключил с нас.
— Тогава къде са ни подкрепленията? — Нешим се оказа неспособен да скрие хленчещата нотка в гласа си, докато се взираше в генерала с едва сдържано отчаяние. — Достопочтеното кралство може да свика безброй копия и въпреки това всеки ден осъмваме без и помен от тях.
— Напомням ви, че ние служим на желанията на Търговския крал — каза Шо Цай с безизразен глас. — А той действа единствено в интерес на кралството. Така че ако е решил да не праща подкрепления, сигурен съм, че има основателна причина.
— Не подлагам на съмнение мъдростта на великия Лиан Ша. Но апелирам към здравия разум. Вече направихме предостатъчно, за да задоволим честта си. — Губернаторът се опита да заеме решителна поза и да скрие треперенето в гласа си. — Като официално назначен губернатор на този град, мисля, че е време да планираме бягството си.
— Бягство ли? — попита Вейлин.
— Ами, да. „Когато всяка надежда за победа е изчезнала, няма срам в това да отстъпиш и да запазиш оставащите ти сили.“ Не е нужно да ви напомням, генерале, че тези думи принадлежат на Почитаемия Куан-Ши, най-великия философ на Изумрудената империя.
— Забележителен ум, наистина — каза Шо Цай. — Всъщност толкова велик, че след като отсякъл главата на Куан-Ши, императорът наредил да я мариноват.
