— И още как. Арестувах го по заповед на кралицата преди четири години. Той бе оставил диря от убийства, изнасилвания и грабежи по всички пътища в Ренфаел, преди да стигне до Пределите. Натоварих го на един кораб, за да го качат на бесилката във Фростпорт.
— Явно е успял да избяга.
„Или е подкупил някого, за да го пуснат“, помисли си Вейлин. Напоследък това се случваше прекалено често. След като в Северните предели можеше да се натрупат толкова пари с крадене и контрабандно прекарване на плячката, изглеждаше, че всеки престъпник има достатъчно средства, за да си купи свободата. Като Владетел на кулата и следователно назначен от кралицата наместник на тази земя, честотата, с която Вейлин бе принуден да залавя повторно отрепките на Кралството, го лишаваше от скрупули по отношение на спазването на кралския указ срещу незабавната екзекуция.
— Той също ли е Кървав врабец? — попита Елеса.
— Не. — Вейлин свали шапката на Джумин Век, разкривайки гъста и мазна коса. Хвана мъжа за брадичката и завъртя главата му, за да разкрие по-сложна рисунка, татуирана върху жълтеникавата плът на шията му. — Проклетите плъхове. Те са предимно опозорени бивши кралски гвардейци.
— Значи днес сме се срещнали с две банди?
— Съмнявам се. Лорд Орвен изтреби повечето Кървави врабци миналата зима. Изглежда, Плъховете са приели някои оцелели.
Взе кесията на злочестия Джумин Век и откри, че в нея има две бучки злато и няколко сини камъка.
— Носът ти кърви, вуйчо — отбеляза Елеса, когато Вейлин се изправи.
Той свали едно парцалче от колана си, потопи го в малко шишенце масло от кор и го притисна към резката на носа си. Преглътна едно сумтене на болка, когато парещата смес проникна в раната. Все му се струваше, че когато бе млад, не пареше толкова.
— Иди да доведеш другите — каза на Елеса, след като наплиска лицето си с вода от манерката, за да отмие останалата кръв. — Ще се видим в края на каньона. И, Елеса — добави, когато тя се извърна. — Сините камъни.
Той протегна ръка и срещна погледа ѝ, докато тя не изсумтя раздразнено и не му даде камъните, като измърмори:
— Караш ме да ловя отрепки без никакво възнаграждение.
— Майка ти те прати при мен да те обучавам. Ако искаш платена работа, има предостатъчно такава в Северната гвардия или в мините. По закон, докато не бъдат продадени, сините камъни и златото принадлежат на кралицата. Знаеш го. — Прибра камъните в джоба си и кимна рязко. — Върви.
Оказа се, че лагерът на бандитите всъщност е укрепление, състоящо се от полукръгла ограда от колове, която се издаваше в дъга пред източната стена на един каньон, известен като Ултинова клисура. Бе наречен в чест на най-прочутия миньор на Пределите — човек, за когото Вейлин имаше хубави спомени от Освободителната война.
Винаги весела душа, Ултин се бе върнал в Пределите със заповед от кралицата да изстърже цялото богатство от мините, за да напълни кралската хазна с цел покриване на растящите военни разходи. Като признание за усилията му, бе обявен за Меч на кралството — титла, която се придружаваше с щедра пенсия. Ултин учтиво бе отказал на Вейлин да поеме поста Главен надзирател на минното дело. Вместо това се оттегли в едно малко имение край Северна кула, където през следващите три години се пропи до смърт. „Беше заради войната, милорд — каза вдовицата му на Вейлин в деня, когато предадоха тялото на съпруга ѝ на огъня. — Всички онези погубени души, погубени деца. Мъжете, които загуби при Алтор… всичко това. Не можеше да си го избие от главата.“
Вейлин отдели време за една кратка мисъл в памет на Ултин, преди да съсредоточи вниманието си върху укреплението. То явно бе построено наскоро; коловете, образуващи защитните стени, още бяха зелени и неизсъхнали, макар че изглеждаха достатъчно здрави. Обитателите му бяха вдигнали наблюдателен пост на върха на стената на каньона, откъдето без съмнение се разкриваше отлична гледка. Вейлин знаеше, че теренът на изток се състои от половин миля гола каменна плоча, по която никакви нападатели не можеха да се приближат незабелязани.
По дъното на каньона също липсваше прикритие, но то беше и по-тясно, което позволяваше бърза атака. Въпреки това Вейлин не беше във възторг от тази перспектива и намери новата тактика на укрепяване за обезпокоителна. Обикновено разните банди престъпници и контрабандисти се настаняваха на временни лагери дълбоко в гората или по трудно достъпните чукари, откъдето да нападат пътищата на керваните. Сега обаче изглеждаше, че тази конкретна група е предпочела постоянен дом. „Да не би да стават по-дръзки? — зачуди се той. — Или просто по-отчаяни?“
Долови съвсем лек признак за приближаването на кумбраелеца: тихо шушнене на еленова кожа по тревата, преди мъжът да се появи до него, легнал по корем като самия Вейлин.
— Милорд — каза той.
— Господин Високо копие. — Вейлин погледна назад и видя бойния отряд на Мечия народ да се появява предпазливо от гората, държаха копията и лъковете ниско, за да не се очертават на фона на небето.
