— Виждате, че е както ви казахме — каза Високото копие и кимна към укреплението на бандитите. През последните години Вейлин често се бе замислял върху факта, че по лицето на Високото копие бяха останали само съвсем смътни следи от мъжа, който някога бе положил големи усилия да го убие. Кумбраелецът все още имаше коравите обветрени черти на отколешен ловец, но огненият блясък на фанатизма отдавна бе угаснал в очите му. Освен дългия лък, който носеше, дрехите му бяха на човек от Мечия народ и той говореше съвсем свободно езика им, който Вейлин все още не съумяваше да усвои. Макар че Вейлин не спираше да мисли за него като за кумбраелец, във всяко практическо отношение сега той бе ловец от клана на Мечия народ и това личеше от името, което му бяха дали. Вейлин знаеше, че вероятно никога няма да научи рожденото име на мъжа, и бе доволен от невежеството си.
— Казваш, че си намерил това преди месец? — попита той.
— Преди двайсет и пет дни, за да сме точни. Две седмици по-рано го нямаше. Нашите хора минават оттук сравнително редовно, в реката има много бобри за ловуване.
— И те те видяха?
Високото копие отвърна с мръщене, което бе едновременно развеселено и малко обидено.
— Извинявай. — Вейлин се обърна пак към укреплението. — Колко често излизат на набези?
— Тъкмо това е любопитното, милорд. Доколкото мога да преценя, не излизат. В околната местност има много малко следи — само такива, каквито бихте очаквали от редки ловни дружинки. През повечето време просто си стоят вътре. Честно казано, изкушавахме се да ги оставим на мира, но старейшините решиха, че трябва да зачетем договора си с Човека от кулата.
Вейлин кимна в знак на благодарност. Откакто бяха получили разрешение да се заселят в Пределите след принудителната им миграция от ледената пустош на север, хората от Мечия народ винаги се бяха показвали лоялни, пък макар и изолирани поданици на Кралството.
— Кажи им, че съм им благодарен за вниманието.
— Ще им кажа, милорд. Освен това две трети от плячката, след като свършим, също ще подчертае високото ви уважение към Мечия народ.
Вейлин преглътна въздишката си. След като бе помилван и бе намерил дом при Мечия народ, Високото копие бе изоставил религиозния фанатизъм, който го бе довел в тази земя с намерението да убие Владетеля на кулата. Вместо това в последно време запасите ревностен плам на кумбраелеца бяха вложени изцяло в ролята му на главен преговарящ на приемното му племе и той гореше от желание да го предпази от алчността на жителите на Кралството.
— Половината — каза Вейлин. — Включително печалбата от продажбата на всяко злато и сини камъни, които намерим.
Ловецът сякаш се канеше да започне спор, но спря, понеже чу зад себе си силно цъкане. Вейлин се обърна и видя дребничка млада жена, приклекнала наблизо, с млад черен мечок до нея. Името на жената бе Железнооката и лесно се виждаше защо го е получила от намръщения поглед, който отправи към Високото копие. Като последната останала шаманка на Мечия народ, тя бе най-близкото нещо, което имаха до върховен вожд. Освен това бе жена на Високото копие и майка на трите им деца.
Тя цъкна отново с език, преди да каже на съпруга си на насечен, но ясен език на Кралството:
— Не бъди груб. — После се обърна към Вейлин и добави: — Половината е достатъчно, Човеко от кулата. Но трябва да има кръвна цена за всеки ловец, призован да се влее в Зеления огън.
— Разбира се. — Вейлин кимна, преди да върне вниманието си върху укреплението. Преброи дузина стражи по стената, всеки въоръжен с лък или арбалет. Щом осъзнаеха, че ги атакуват, без съмнение и други щяха да се присъединят към тях, което означаваше, че един щурм по дъното на клисурата неизбежно ще струва живота на доста бойци. Освен четирийсетината Мечи хора той разполагаше и с шейсет Северни гвардейци, които със сигурност щяха да предрешат изхода, независимо колко стрели пращат бандитите срещу тях.
— По-добре да изчакаме да се стъмни, милорд — каза Високото копие, явно проследил посоката на мисълта му. — В полунощ лесно бихме могли да се доберем на петдесет крачки от стената и да пратим един залп, за да прикрием щурма на портата. Няколко удара с прилично голям таран би трябвало да са достатъчни, за да проникнем вътре.
— Те ще очакват разузнавачите им да се върнат по мръкване — каза Вейлин и поклати глава. — Да чакаме до полунощ ще отнеме твърде дълго. — Замисли се за момент, после кимна към мечока до Железнооката. — Има ли си име?
— Малки зъби — отвърна Железнооката и прокара ръка през гъстата козина на мечока. Той изсумтя доволно и я побутна с муцуната си в отговор.
— Животното на Мъдрия мечок се казваше Железен нокът — спомни си Вейлин. — Той го носи през целия път по леда до земята на Тъмните сърца. Там водихме голяма битка. Знаеш ли за това?
Железнооката се намръщи пак и кимна предпазливо. Старият шаман не се бе върнал от леда и нито Мечият народ, нито някой друг бе разбрал какво е станало с него. Вейлин знаеше, че те все още се надяват той да се върне, и фактът, че това не ставаше, определено им бе болно място.
— Знам — каза шаманката.
