За очите на Вейлин трапезарията, както и всичко останало в дома на Керан, бе твърде голяма. Съпругът, за когото тя продължаваше да носи траурни панделки, бил богаташ, макар Вейлин да подозираше, че голяма част от богатството му се е дължала на прозорливостта на жена му. След неговата смърт печалбите на Почитаемата търговска къща на Ал Верин се бяха удвоили, а после и утроили. Сега Керан бе една от десетте най-богати личности в Пределите и уважавана председателка на Търговската гилдия. Но траурните панделки все още стояха здраво пришити към корсажа ѝ и той знаеше, че това не е просто за отблъскване на нежелани ухажори, макар че такива имаше много.
— Близнаците няма ли да дойдат при нас? — попита Вейлин и хвърли поглед към празните столове от лявата си страна.
— Предпочитам да ги оставям да ядат в кухнята — отвърна Керан. — Те често са малко капризни, особено напоследък.
— Татко им липсва — каза Лорен и това предизвика насмешливото пръхтене на брат ѝ. — Ама наистина! — настоя тя със свиреп поглед, който веднага завъртя към Вейлин. — Както и на мен, чичо.
— Баща ви е там, където трябва — каза ѝ Вейлин. — Засега.
— Остави пикливото пиянде да изгние там вътре, хич не ми пука — промърмори Артис; това бяха първите му думи за вечерта.
Юмрукът на Вейлин се стовари върху масата с такава сила, че приборите издрънчаха. Той се втренчи в Артис и остави тишината да се проточи, докато момчето най-после вдигна очи, предизвикателно, но и малко уплашено.
— Баща ти — каза Вейлин с тих, но напрегнат глас — прекоси половината свят и се би в най-тежките войни, които това Кралство някога е познавало. Мина през огън и кръв, за да спаси живота на нашата кралица, и видя как нашият брат Кейнис умира. Не го направи от жажда за слава или в очакване на някаква награда. Направи го, за да опази семейството си, и това му струваше повече, отколкото можеш да си представиш. Независимо от простъпките си баща ти заслужава твоето уважение и ти ще го показваш.
Артис отвърна на погледа му и Вейлин откри, че лицето на момчето обезпокоително много прилича на това на Норта, когато бе на неговата възраст. То притежаваше и неговия навик да действа, без да мисли.
— Той вече не ми е баща! — извика Артис и скочи на крака, когато дързостта надви страха му. Запрати лъжицата си върху масата и тя отхвръкна надалеч. — А ти даже не си ми истински чичо.
— Артис! — каза Керан с рядко за нея ядосано мръщене и се надигна от стола си, като хвърли многозначителен поглед към Алум. — Имаме гост!
— А ти не си ми майка! — извика Артис, врътна се и хукна към вратата. — Майка ми умря, нали помниш?
Артис излетя от стаята и вратата се затръшна. Възцари се тежко мълчание.
— Трябва да го пратиш в колиба на хълмовете — каза Алум на Керан. Не изглеждаше смутен от тази сцена и продължаваше да си похапва от супата, като примляскваше одобрително. — Веднъж аз проявих неуважение към баба си и баща ми ме прати в колибата за цяло лято, само с един нож и без хляб и вода. Ядох змии и скорпиони. — Изкиска се носталгично и загреба още една лъжица супа. — Или пък може просто да го напердашиш.
— Добра идея — промърмори Вейлин, с което предизвика един суров поглед от страна на Керан.
Случилото се между тях бе кратко, резултат от самотата им в месеците след края на войната, когато липсата на онези, които бяха загубили, се усещаше като отворена кървяща рана. И двамата знаеха, че няма да продължи дълго. Колкото и близки да бяха станали, взаимната им привързаност не бе от онази, която разцъфва в нещо дълготрайно. Разделиха се като приятели, по нейно настояване. Тя хвърли вината върху дребния скандал и растящата мълва, породени от не особено дискретните им нощни срещи, макар че той бе наясно, че това е само извинение; през цялото време траурните ѝ панделки не бяха изчезнали. Въпреки това сега, пет години по-късно, Керан продължаваше да се радва на определена свобода, каквато граничният лорд не даваше на другите.
— Може би — каза тя — той щеше да се държи по-добре, ако чичо му прекарваше повече време в грижи за семейството, вместо непрекъснато да скита из околностите да беси престъпници.
— Той тъгува по дома — обади се Лорен тихо, с отнесен поглед, разбъркваше почти недокоснатата си супа. — Всичките ни приятели са в Нериново. Сега, когато татко го няма, Кара преподава в тамошното училище. Тя е строга, но добра, и те я обичат, от което сърцето я боли по-малко. Лоркан ѝ липсва, но тя не иска да си го признае, дори пред самата себе си.
Керан се втренчи в племенницата си, внезапно пребледняла.
— Пак го правиш — каза тя с изтънял гласец. — Нали каза, че вече не ти се случвало?
— Почти не. Но понякога се връща. Не ти казвам, когато това стане, но чичо Вейлин трябва да научи нещо.
Лорен се усмихна отсъстващо и вдигна лице към Вейлин с широко отворени и немигащи очи. Той знаеше, че момичето не вижда него, нито някой друг в тази стая.
