— Отчаяните остриета — каза Керан, взирайки се в наскоро написания до символа текст. — Доста неприятна паплач, без съмнение. Поне доскоро. Това е първия доклад, който получаваме за тях от няколко месеца. — Тя посочи едно червено Х под символа. — Това тук означава, че Търговската гилдия смята, че тази конкретна група е била ликвидирана. Което не е необичайно в последно време. — Махна към другите записи на страницата и Вейлин преброи още десет Х под различни пиратски емблеми.
— Те пак враждуват — заключи той. — Напоследък пиратството намаля, но аз предположих, че се дължи на по-големия брой бойни кораби, ескортиращи конвоите.
— Изглежда, се разиграва някаква борба за власт — съгласи се Керан. — Постоянно чуваме слухове за нов пиратски съюз далеч на юг, на Опаловите острови. Но ни липсва сигурна информация. Пиратите винаги са били потайно племе и изненадващо лоялни.
— Опаловите острови? — попита Алум.
Керан посегна за една карта и я разви на писалището. Бе морска карта, нашарена с множество линии и бележки, които Вейлин не разбираше, но разпозна дългото криволичещо крайбрежие в южния край на континента, който хората от Кралството наричаха Далечния запад.
— Тук — каза Керан и посочи един архипелаг от множество острови, който се протягаше в долната част на Аратейския океан, простиращ се между Далечния запад и западния край на Алпиранската империя. — Това е район, в който не важат ничии закони, въпреки многократните опити на Търговските крале и алпиранските императори да го подчинят. Изобилието от протоци и заливчета го превръща в отлично скривалище. Тези острови са осеяни с пиратски селища, някои от тях доста големи и добре населени.
— Значи тези Отчаяни остриета може да са отишли там? — попита Вейлин.
— Възможно е — отвърна Керан, — но ако са имали роби за продаване, е по-вероятно да са се насочили към някое от пристанищата на Просветеното кралство. — Пръстът ѝ се плъзна към континента северно от Опаловите острови. — Тукашната династия на Търговските крале проявява отдавнашна търпимост към търговията с роби, която не се споделя от северните им събратя. Тъкмо заради това преди три години кралицата забрани на нашите търговци да търгуват с Просветеното кралство.
— Помня — каза Вейлин, сещайки се за една необичайно напрегната среща с някакъв посланик от двора на Просветеното кралство. За разлика от посланик Кон, онзи мъж не знаеше и дума от езика на Кралството и недодяланите му опити да накара преводача си да преведе едно предложение за подкуп смутиха всички присъстващи.
— Ето защо — продължи Вейлин — никой кораб от това пристанище няма да те откара до Просветеното кралство. Много съдове обаче плават за други кралства в Далечния запад всеки ден. Дръж. — Той свали от колана си една тежка кесия и я подаде на Алум. — За пътуването ти и за разходите, когато стигнеш Далечния запад. Един човек не може да се надява да освободи сам толкова много хора. Ще трябва да ги откупиш.
Алум изгледа кесията озадачено, намръщи се и попита:
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
Вейлин хвърли още един поглед на картата, обхвана с очи огромната територия и осъзна, че Алум най-вероятно е изправен пред невъзможна задача. Въпреки това не можеше да отрече, че силно се изкушава да се включи в издирването на мореската. „Бих могъл просто да зарежа всичко — помисли си. — Поне за известно време. Тъжби, бандити, уроците на Елеса… Норта.“
— Имам задължения тук — каза той.
Хвана Алум за китката и сложи кесията в дланта му, после кимна на Керан.
— Господарката на гилдията ще ти намери подходящ кораб. Ела да похапнеш пак с мен, преди да отплаваш.
—
— Вече ти казах…
— Братовчедка ми говореше вярно. — Монетите в кесията звъннаха, когато юмрукът на Алум се сви около нея, и в думите му имаше силна настойчивост. Вейлин си спомни очите на жената мореска в мината, пронизителния ѝ, знаещ поглед. — Ние ще отплаваме заедно — повтори Алум. — Пътят към нашите деца се крие в теб. Докато не си готов да отплаваш, трябва да остана тук.
— Е — каза Керан, нарушавайки последвалото мълчание. — Ще кажа на готвача, че ще имаме още един човек на вечеря днес.
Докато ядеше супата си, Артис се мръщеше и мълчеше начупено; сестра му имитираше поведението му, макар че изглеждаше по-скоро разсеяна, отколкото ядосана.
— Няма да получите второ, ако не довършите това — сгълча ги леля им, която седеше начело на масата.
Лорен направи лека гримаса и покорно сръбна лъжица супа. Вейлин забеляза как очите ѝ все се отклоняват към портрета над камината. На него бе изобразен мъж на средна възраст в униформа на морски капитан, застанал със сабя в ръка на фона на опушени небеса и горящ такелаж. Вейлин никога не го беше виждал на живо, но според всички сведения мъжът на Керан нито беше толкова висок и слаб, нито бе имал толкова коса на главата.
„Той беше добър мъж, милорд — бе казал веднъж брат Келан на Вейлин. — С пъргав ум и щедро сърце, като за търговец. Но не му беше работата да командва боен кораб. Все пак казват, че умрял храбро.“
