Марта се отпусна в огромно меко кожено кресло и вдигна крака на масичката за кафе пред себе си. Застанеше ли така, веднага се сещаше за строгия въпрос на учителките от детската си градина: «А у вас така ли си вдигаш краката?». Не, никога и точно затова седенето в тази поза в кафенето иМ действаше освобождаващо и тя беше готова да плати три долара за преживяването. Наблюдава представлението (останалите клиенти), докато чакаше Джак да се върне с питиетата им.
Имаше една добре запазена жена на около шейсет години, която четеше Анаис Нин и която, противно на разпространеното мнение за навиците на американците, беше решила да остарее по естествен начин, вместо да даде всичките си спестявания на пластичен хирург, който да очертае челюстта иМ. Имаше и един бездомник, който говореше със силен ирландски акцент, макар че Марта не можеше да каже дали е ирландец, или е само туристическа атракция. Той свиреше лошо на хармоника и всички му даваха по един долар, само и само да се махне. Имаше и много готини двойки. Деца, които четяха книжки или си играеха на електронни игри. Носеха малки шапки с периферия, пуловери с надписи и торбести панталони.
Марта си даде сметка, че ако някой от другите клиентите се огледа в кафенето, тя ще изглежда съвсем на мястото си. Защото тя наистина се чувстваше на мястото си — в кафенето, пълно със забавления, с модерни хора и с жени, които остаряваха без никакво съжаление. Марта носеше дънкова шапка, червена фланелка с надпис «Пияно мамче» на гърдите, ако имаше такива, и тесни панталони «Дизел». Изглеждаше фънки. Готино. Много готино. Забарабани с пръсти в такт с песента на Нина Симон, която звучеше в заведението.
Усмихна се на себе си. Сутринта бе разлиствала бележника си и си бе дала сметка, че двамата със съпруга иМ се бяха разделили преди половин година. Половин година иМ се стори дълго време и като процент от живота на Мейси например наистина беше дълго време. Матю вече беше приел, че има две къщи като принц. Мейси никога нямаше да разбере какво означава да живее с баща си. Щеше да смята, че е нещо нормално родителите ти да са разделени.
Марта имаше чувството, че е била омъжена преди цяла вечност, но едновременно с това иМ се струваше едва вчера. Харесваше пръстите си, които потрепваха в такт с песента на Нина Симон. Имаше красиви ръце, отиваше им да няма пръстени по тях. Вече рядко търсеше пръстените си. Обожаваше фланелките за по двайсет долара и панталоните за по четирийсет от «Ърбън Аутфитърс» в торбата до нея. Беше доволна и от якето, което си беше купила. Дрехите сякаш обещаваха нови възможности. В тях имаше толкова много утре, толкова много обещания, колкото нямаше в нищо, което бе носила до този момент.
Джак се върна на масата им с кафе с мляко във висока чаша и с плодов сок. И той се отпусна тежко в мекото кресло. Усмихна се и я попита:
— Уморена ли си.
— Смазана съм. Колко според теб сме извърнели днес?
— Километри. И аз съм скапан.
Марта се усмихна. Тя беше смазана, а той беше скапан. Речникът им беше много различен, но те при все това си приличаха. Когато се запозна с него, тя говореше за мъже, а той за пичове. Сега бяха намерили златната среда и говореха за типове. Имаха повече прилики, отколкото разлики.
— Да звъннем ли на Елайза да видим как са децата? — попита той.
Бе донесъл трибандов мобилен телефон в Щатите, защото знаеше, че телефонът на Марта няма да върши работа на този континент. Всяка сутрин преди закуска я питаше дали не иска да звънне на децата. Веднъж тя се бе успала и когато се събуди към единайсет часа американско време, Джак вече се бе обадил и докладва, че Матю е ходил на забавачка и е нарисувал състезателна кола, а Мейси е произнесла съвсем ясно думата «котка», когато видяла котката на съседите. Той явно и необяснимо бе развълнуван от новината и Марта го обичаше заради това.
Наистина.
Обичаше го.
Беше сигурна. Джак беше… Не, всъщност не искаше да го признава дори пред себе си. Е, така беше. Една част от нея наистина искаше да го каже — това и само това. Възможно бе Джак да е… Тя все още вярваше в това. Надяваше се. Джак беше…
Единствен.
Правеше любов с душата иМ.
За това ставаше дума. Точно към това се стремяха всички книги, списания, токшоута и холивудски филми.
Беше истински късмет, че двамата се бяха намерили.
Просто трябваше да се научат да си вярват.
Не можеше да каже точно в кой момент се бе влюбила в него. Може би когато се бе навел, за да си сложи кънките. Въпреки че бе широкоплещест, изглеждаше уязвим, когато се пързаляше по заледената площадка на център «Рокфелер». Никога не се бе пързалял със зимни кънки, но беше готов да рискува здравето и живота си, защото Марта мечтаеше да се пързаля там, откакто бе гледала една серия на филма «Приятели».
