Проблемът беше очевиден. Макар да бе смятала, че ще спечели уважението на всички, като напусне Грег и потърси друг живот, който малко повече да прилича на този на Марта, тя бе изненадала семейството си, като се бе опитала да се вмъкне в живот, който не беше подходящ за нея. Те знаеха със сигурност, че от нея няма да излезе добра съпруга на капитан на голф клуб или на директор на борд, макар да бе ненадмината като гадже на неутвърден музикант. Елайза беше музата на Грег, неговото вдъхновение, неговият мениджър и неговият органайзер, когато се наложеше. Тя беше неговата любов. И той нейната. Или по-точно, преди беше така. Семейство Евъргрийн смятаха, че е срамота Елайза така да подценява собствения си избор и да реши да смени посоката по средата на курса, обаче я познаваха прекалено добре, за да си замълчат. Вярваха, че тя ще успее да намери пътя си, и се надяваха това да не иМ отнеме много време или да стане твърде късно — нещо, от което всички се ужасяваха.
Нужни бяха шест месеца и безброй срещи, за да може Елайза да осъзнае, че мъж с пенсионна и здравна осигуровка не е непременно сбъдната мечта. Сватбената халка не е спасителен пояс.
Признаваше, че миялната машина е полезен уред, обаче не беше толкова важна, колкото кабелната иМ телевизия. Смяташе, че пазаруването от супермаркет е по-удобно и предлага по-голям избор от местните магазинчета в гаражите, обаче не там искаше да прекарва съботните си следобеди. Искаше да има кола, която да я транспортира от точка А до точка Б, без горивото иМ да изтича, обаче колата на мечтите иМ продължаваше да бъде розов мустанг, а не автомобил с пет врати.
Елайза отпи от капучиното — беше превъзходно. Семейство Бианки очакваха одобрението иМ.
— Допуснах ужасна грешка — обяви тя.
Синьор Бианки забоде поглед в плочките на пода, а синьора Бианки продължи да се взира в Елайза с шоколадовокафявите си очи, като бавно поклащаше глава.
— Знаем — изцъка. — Всички знаят.
— Не искам нещата, които смятах, че искам. Искам… — Елайза се запъна и преглътна гордостта, която я давеше. — Искам Грег.
Искаше раздърпания, сексапилен, усмихнат Грег. Защото той обичаше думите, мислите, музиката и нещата, които обичаше самата тя. Той не даваше пет пари дали перата на сибирската лиска са по-добри за юргани от тези на унгарската патица. Не му пукаше, че е можел да натрупа куп пари от някакво вино, ако само се бе качил на ферибота и бе натоварил касите на колата си. Какво от това, че може би през година е трябвало да инвестира в здравето си, а не в технологиите? Едва ли някога щяха да имат достатъчно пари, за да си купят каквито и да било акции. Вече знаеше какво означава да общува с хора, които се оплакват, че нямат добра чистачка — непоносимо тъпо. Тези неща може и да бяха важни, обаче за нея, не за Грег. Лихвата, с която Западът товареше дълговете на Третия свят, наистина беше важно нещо и Грег дори веднъж беше ходил на протестна демонстрация. Щастието на сестра иМ също беше важно, но нима Грег не се бе отбил, за да повдигне духа на Марта?
— Той все още ли идва тук?
— Да, всеки ден — усмихна се синьора Бианки, но усмивката иМ внезапно помръкна. — Ох! — възкликна и устата иМ стана овална, сякаш имаше сериозна опасност да погълне надиплените си гуши.
— Днес вече идва ли? — попита Елайза с неприкрито вълнение. Ако не беше идвал, може би щеше да го види и да му обясни, че е сбъркала, че е допуснала грешка, че наистина съжалява и че няма нищо против кутиите за пица.
— Да, идва днес — потвърди синьора Бианки. Обърна се с гръб към нея и започна да търка плота на бара.
— Какво има? — попита Елайза.
Синьората не иМ отговори. Елайза погледна към съпруга иМ, но той внезапно насочи цялото си внимание към децата.
— Какво има? Кажете ми.
— Той идва тук всеки ден, а напоследък, през миналите седмица-две, понякога води със себе си една дама.
Елайза внезапно се почувства отчаяна. Уютното кафене изведнъж иМ се стори студен и влажен ад.
43.
Времето беше много студено и негостоприемно. Марта си беше представяла, че Ню Йорк, Ню Йорк — толкова сладко го повтаряха два пъти — ще има винаги слънчеви тротоари, освен, разбира се, когато не вали сняг на Бъдни вечер и на Коледа, както бе гледала във всички холивудски филми. Беше си приготвила дрехи съобразно въображението си и без да се съобрази с прогнозата за времето. Дъждът отскачаше от цимента и цапаше панталоните им — не иМ пукаше. Бяха се приютили в едно кафене на «Старбъкс» и се опитваха да се престорят, че в Лондон няма клонове на «Старбъкс», като всъщност имаше по едно на всеки ъгъл. Пошегуваха се за това, че живеят в глобално село и че светът е станал толкова малък. И все пак, макар да признаваше, че менюто, името и униформите на келнерите са същите като в «Старбъкс» у дома, смяташе, че усещането е съвършено различно.
