Боже, ужасно иМ липсваше! С облекчение си го призна. Даде си сметка, че той иМ липсва почти от мига, в който бе затворила вратата на апартамента им зад гърба си, но не искаше да го признае, още по-малко пред себе си. Липсваше иМ на всяка маса за вечеря, на която бе сядала след това, докато предъвкваше вкусната храна и скучния разговор. Липсваше иМ всеки път, когато позволяваше на някой друг да я целуне и да прокара пръсти през косата иМ. Със сигурност иМ липсваше, когато бе търпяла вялото чукане на Чарли. Липсваше иМ всеки път, когато пуснеше някоя шега и се налагаше да я обясни, защото никой не схващаше чувството иМ за хумор така добре като него. Липсваше иМ, когато си купеше нов компактдиск, гледаше нов филм или настройваше будилника.
Въздъхна. Искаше да си отиде у дома, обаче не можеше, защото вече нямаше дом. Грег беше нейният дом. Разхвърленият им малък апартамент под наем, пълен с шум и с любов, беше домът им. Само че тя вече отдавна не живееше там.
42.
— Виж ти кой е тук! Синьора Бианки! Синьора Бианки! Виж кой е дошъл!
Усмивката на синьор Бианки гъделичкаше и двете му уши и бе успяла да удави дори огромните му мустаци. Събираше чашки за кафе от бара, когато Елайза бутна грамадната двойна количка към вратата. Той заряза задачата си и се втурна да иМ помогне.
— Дай да ти помогна с това! Синьора Бианки! — подвикна той през рамо с вълнение, което би могло да бъде взето и за нетърпение.
Синьора Бианки се показа от задното помещение на кафенето, където се намираше миниатюрната кухня.
— О, момиченце! — На лицето иМ грейна усмивка, която за миг изчезна, когато я сгълча: — Къде изчезна, а? Тревожехме се за теб!
Неспособна да сдържа гнева си, тя притисна Елайза в сърдечна прегръдка и я придърпа към мощната си гръд. Елайза имаше чувството, че ще се задуши, но не можеше да си представи по-приятна смърт. Преглътна сълзите си. Синьора Бианки излезе иззад плота. Младата жена се почувства поласкана.
— Кои са тези бамбини?
— Децата на сестра ми. Матю и Мейси. Гледам ги, докато тя е на почивка.
— Така ли? — изненада се синьората, обаче веднага се окопити. — Разбира се, ти си добро момиче. Грег ни каза за съпруга иМ. — Тя понижи глас: — Копеле! Ела, бела бамбина, ставай от количката. Да видим какво ще намери за теб мама Бианки.
Нито едно от децата не беше идвало в кафенето, обаче Матю беше достатъчно съобразителен, за да се досети, че «ела да видим какво ще намери за теб мама» означава, че предстои почерпка. Неизбежно щеше да последва сладолед или сладкиши.
Голямата двойна количка не се поместваше спокойно никъде в тясното кафене. Елайза за малко да се разпищи от отчаяние. Твърдо бе убедена, че детските колички и седалките за кола са измислени от злобни бездетни хора, чиято основна цел в живота е да увеличават стреса на изнервените майки. Синьор Бианки взе нещата в свои ръце. Внимателно сви количката и я отнесе в задната част на кафенето. Заведе Елайза до един стол и синьора Бианки се зае да иМ приготвя капучино с много мляко. Смяташе, че тя се нуждае от протеини, защото не изглеждаше добре. Елайза се усмихна признателно и благосклонно прие помощта им. Децата изведнъж започнаха да се държат като ангелчета, когато попаднаха под магията на домашно приютената храна на синьора Бианки. Тя им поднесе по една сочна сметанова паста.
— Не е лесно да си мама, нали? — попита синьора Бианки и разбиращо намигна. Елайза поклати глава.
— Не ме разбирайте погрешно, обожавам ги. Обаче да ги посещаваш, дори да ги посещаваш често, е нещо съвсем различно от това да живееш с тях. Смятах, че Марта преувеличава, като разправя колко е трудно да отглеждаш деца, обаче не е така. Не съм сигурна, че ставам за майка.
— Никой не е, глупавичката ми — мило се усмихни синьора Бианки. — Не е срамно. Ти си важна и творческа личност с голя-я-я-яма работа в Уест Енд. — Тя величествено размаха ръце, за да покаже колко голяма е работата иМ. Елайза се размърда неловко на стола си. Не беше сигурна, че описанието, което италианката направи на работата иМ, е съвсем вярно. Макар че, като се замисли, работата иМ беше наистина важна, много важна за нея.
— Изглеждаш ми измъчена и изморена. Добре ли се храниш — попита синьората.
Елайза немощно се усмихна. Прекрасно беше да я попита дали се храни както трябва. Разбира се, че се хранеше добре, вечеряше в най-хубавите ресторанти в Лондон по няколко пъти седмично, а и Марта никога не я оставяше гладна. Обаче беше фантастично някой да попита, беше иМ много приятно, че някой е достатъчно загрижен за нея, за да попита. Елайза беше свикнала да причинява безпокойство на всички. Не си бе дала сметка колко измъчена е от това, че е станала по-малкият проблем за родителите си.
