Марта и Джак бяха решили изцяло да се насладят на последния си месец заедно. Решиха да няма никакви оплаквания, никакви сълзи, никакви избухвания — същите правила, които важаха за Матю. Едва сега си дадоха сметка, с какво е принуден да се справя малчуганът. Джак бе освободен от задълженията си в лондонския офис, за да може да подреди нещата си преди заминаването. Всъщност той прекарваше повечето от свободното си време в игри с Марта, Матю и Мейси. Реши, че иска да види всички забележителности на Лондон. Тъй като бе живял в Лондон през целия си живот, той, естествено, не бе ходил на Кулата и в музея на мадам Тюсо, нито пък се бе возил на «Окото на Лондон». Заеха се да поправят този пропуск, като помъкнаха децата по туристическите забележителности. Ядяха бургери от картонени кутийки и си купуваха твърде скъпи и зле изработени ключодържатели от магазинчетата за сувенири. Веднъж ги заваля дъжд, а те бяха забравили чадърите си, изгубиха пътя и търпението си в метрото — точно като истинско семейство.
Качиха се да се повозят на двуетажен туристически автобус с открит таван. Марта искаше да стане, да грабне микрофона от екскурзовода и да кресне на града, обзета от гняв, че е срещнала Джак в толкова неподходящ момент от живота си. Помнеше времето, когато единственото иМ желание бе да се вмести в клишето, да изчезне. Вече не се боеше да бъде различна. Все пак не сподели терзанията си с целия град — и без друго никой нямаше да я чуе заради шума на уличното движение. Вместо това попита Джак как вървят нещата с молбата му за зелена карта. Опита се да не се спъне, когато той иМ каза, че всичко върви като по вода.
Прояви разумен интерес към парите, които той получи от продажбата на колата си, от транспортирането на мебелите си и отдаването под наем на собствения си апартамент. Опаковаха картините, компютъра и компактдисковете му в кашони, които щяха да бъдат изпратени с кораб в новия му апартамент, които нямаше да превърнат в свой дом. Марта се бореше с ужасното си усещане за дежа вю — не проумяваше откъде намира сили отново да се справя с всичко това. Неведнъж му повтаряше, че е приела заминаването му. Неведнъж изреди причините, поради които беше невъзможно да остане.
— Можем да се виждаме през уикендите — полетът е само седем часа — предложи Джак с нереалистична надежда.
— Много е скъпо. Как ще си позволим да пътуваме? Не сме Мадона и Гай Ричи, освен това аз съм свободна през седмица. Как ще поддържаме подобна връзка?
— Хората го правят. Ще е твърде напрегнато за децата. Трябва да мисля за тях. Може да приема работата за няколко години и после да се върна.
— Може би, но не мога да разчитам на това, а няма да прекарам следващите няколко години, като си представям с какви мисли и с кого се събуждаш. Няма да се получи. Беше достатъчно трудно и за няколко месеца. И преди да ми възразиш ще започнеш да се срещаш и с други хора. — Това беше евфемизъм, обаче не можеше да назове нещата по-точно. Винаги щеше да има безкрайно много възможности.
— Мога да остана. Има и други възможности.
— Ти обожаваш Ню Йорк, а освен това работата е прекрасна. Може да минат години, преди да ти предложат нещо подобно в лондонския офис. Освен това, ако откажеш предложението, от фирмата ще сметнат, че не си достатъчно амбициозен. Ще те изтласкат настрани. Не можеш да се отказваш от кариерата си толкова рано.
— Бих могъл, ако ти ме помолиш.
Марта не отговори. Не можеше да го помоли за такова нещо. Не можеше да контролира или да диктува нещата! Това не беше любов. Един ден той щеше да се събуди и ще се намрази, задето отглежда чужди деца, задето съботните му нощи зависят от неблагонадеждни и подвластни на хормоните бавачки.
Елайза смяташе, че това е щастливата карта на Марта и че сестра иМ трябва да окаже емоционален натиск.
— Виждала съм го с децата. Той ги обожава. Можеш да си послужиш с аргумента, че те вече са изгубили баща си — настояваше тя.
— Много почтено — саркастично отвърна Марта. — Освен това не са изгубили баща си. Майкъл живее на пет минути път.
Беше бясна на сестра си, но онова, което я вбесяваше най-много, беше фактът, че тя имаше право. Може би можеше да убеди Джак да остане. Той беше много любящ и почтен човек. Това заедно със сексуалната му разкрепостеност я оставяше почти безпомощна.
Ако той се събудеше, защото тя безмълвно плаче, заровила лице във възглавницата, тя не му признаваше, че причината затова е действителността, казваше, че е сънувала кошмар.
— Така ли, миличка? За какво?
Това я объркваше. Не разчиташе на такъв интерес.
— За далек[20] — лъжеше тя.
