Синьора Бианки беше невероятно дебела. Безбройните иМ верижки почиваха върху огромните иМ гърди, които на свой ред често почиваха върху плота, а когато не бяха там, се опираха на големия иМ корем. Елайза никога не бе виждала краката иМ, защото през седемте години, откакто посещаваше кафене «Бианки», синьора Бианки нито веднъж не се показа иззад плота, но въпреки това жената доминираше над целия бар поради телесната маса и личността си. Тя командваше, обгрижваше и обичаше всичките си клиенти като майка. Например, ако някои проявеше глупавата дързост да си поръча двойно еспресо, тя стоварваше огромния си юмрук върху пищната си гръд, цъкаше с език и завърташе очи към небето, като по този начин красноречиво изразяваше мнението си, че две кафета еспресо несъмнено и тутакси биха причинили инфаркт.
Синьор Бианки естествено следваше да бъде съвсем кльощав мъж. Ако беше друг, за него просто не би имало място. Според Елайза той тежеше по-малко от шейсет килограма и голяма част от теглото му се дължеше на мустаците, които бяха дълги и намазани с брилянтин. Въпреки крехкия си външен вид обаче той не беше слаб човек. Макар синьор Бианки да бе деликатен и в повечето случаи мълчалив, присъствието му бе от изключително значение за кафенето и най-вече за синьора Бианки. Тя продължаваше да го гледа по начин, който подсказваше на Елайза, че не вижда у него помъдрелия застаряващ мъж с прошарени коси, с разширяваща се плешивина и хриплива кашлица. В нейните очи той все още беше деветнайсетгодишният младеж с мастиленочерна пригладена коса, който караше своя скутер по площада. В ръката му сигурно имаше цветя за нея, а в очите му блещукаше пламъче също за нея. Един наистина красив младеж.
Кафенето беше много тясно, не по-широко от коридор, а барплотът, който се простираше по цялата му дължина, сякаш бе изваден от картина на Хопър: лъскава цинкова грамада, осеяна с белези и драскотини от клиенти, превърнали се през годините в приятели на собствениците. Върху плота имаше само три винени чаши: едната беше за рестото, втората бе за суми по-големи от петдесет пени, а третата — за банкноти. Еднотипните вериги неведнъж се бяха обръщали към синьор и синьора Бианки с надеждата да ги убедят да продадат заведението, но винаги получаваха отказ.
— Трябва да престана да пия кафе — промърмори Елайза.
— Защо? — попита я Грег. Беше изсипал две пакетчета захар върху масата и рисуваше с пръст усмихнато лице.
— Защото кафето влошава усвояването на желязото.
— Да не би да си анемична? — погледна я загрижено той.
— Не, но ако реша да опитам да забременея, усвояването на желязото е важно.
Грег се задави с кафето си, но веднага след това се опита да възвърне обичайното си хладнокръвие.
— Да не би ти… а-а-а, ние… да опитваме да забременееш?
Контрацептивите, както и всякакви други отговорности във връзката им, бяха задължение на Елайза.
— Не — неохотно призна тя.
Ако изпита облекчение, Грег прояви достатъчно здрав разум да не го покаже — изражението му остана непроменено. Може би беше готов възторжено да размаха ръце като Бекъм, след като отбележи гол от воле срещу Германия в мач за Световната купа, само че Елайза нямаше как да разбере. Със същия успех прикриваше и разочарованието си. Тайните му обикновено бяха на сигурно място. Причината за сдържаността на Грег бе, че докато една част от мозъка му беше заета да си бъбри с Елайза за усвояването на желязото, с друга част от мозъка си той пресмяташе кога би трябвало да е следващият иМ цикъл. Защото харесва ли иМ, или не (а на нея не иМ харесваше дори да го признае), истината бе, че тя изпадаше под влияние на предменструалното напрежение. Не хвърляше чинии, обаче подмяташе остроти, обиди и дразнещи коментари.
До цикъла иМ имаше още две седмици.
Може би тя не искаше бебе. Грег обичаше да хваща бика затова се осмели да попита направо:
— Ти искаш ли бебе?
— В даден момент. — Елайза стовари чашата си с еспресо толкова силно, че черната течност се разплиска в миниатюрната чинийка. Замълча и уточни: — Може би. Просто ми се иска да има такъв вариант.
«Че той си съществува, нали така?» — помисли си Грег. Доколкото знаеха, яйчниците, матката иМ и всичко останало си бяха наред. Не беше специалист по женските органи, с изключение на външните — че кой мъж е? Разбира се, можеха да имат бебе, ако тя го искаше, просто досега не го бе споменавала. А и той не се бе замислял за това. Но сега, след като тя повдигна въпроса, защо не? Веднага си представи как цамбурва в морето с едно малко, вкопчило се в него човече (нямаше предвид най-добрия си приятел Боб, въпреки че той беше висок само метър и петдесет, а имаше предвид дете, неговото дете). Представи си как той и
— Бихме могли да имаме дете, ако наистина го искаш.
