Марта реши да не обръща внимание на думите иМ.
— Детството му е било много трудно. Можел е да стане жесток и суров човек, можел е да стане дори измамник, но е предпочел по-почтения път. Работил е здраво за всичко, което притежава: нищо не му е дошло наготово от богати родители, които го обожават. Единственото, което са му дали родителите му, са примери за добро и зло, олицетворявани съответно от баща му и от майка му. Напуснал е училище на шестнайсет години, обаче работи същото, каквото и мои приятели, завършили Оксбридж. Като юноша е продавал плодове и зеленчуци, за да си купи велосипед. Обича котките си и играе с децата ми с нежност, от която сърцето ми направо се разтапя. Специален е, защото когато влезе някъде, държи главата си високо вдигната и има всички основания за това.
— Това е жалко, Марта, а ти дори не забелязваш. Би трябвало да има някаква уловка.
— Жалко е, че ти никога не виждаш нищо друго.
— Просто ми се струва, че всичко става твърде бързо.
— Разбирам как изглежда отстрани, обаче не ми пука. Не ми пука какво мислят другите. — Преди да изрече тези думи, Марта не подозираше, че са верни, но сега вече беше сигурна.
— Виж, плашиш ме. В един момент си образцова съпруга, а в следващия едва ли не учиш Памела Андерсън на кревати номера. Не казвам, че ти отиваше да бъдеш образцова съпруга — не ти отиваше. Обаче в момента изобщо не си на себе си. Според мен си в шок.
Марта се обърна към сестра си и бавно изрече:
— Чувствам се повече на себе си, от когато и да било.
Елайза се смая колко много сила и убеденост може да се съдържа в това тъничко гласче и в това кратичко изречение. Каза си, че трябва да потърси в Интернет информация за посттравматичния стрес. Може би Марта страдаше от нещо такова.
— Ами другите му «голи приятелки»? — отчаяно попита. — Говори ли изобщо за тях?
— Аз никога не питам.
Джак не лъжеше Марта. Понякога иМ се искаше да можеше да я излъже, щеше да е много по-лесно. Веднъж допусна грешката да го попита дали е спал с една негова позната. Момичето иМ допадаше, преди да чуе отговора му. Джак целуна Марта, когато иМ каза истината, и тя не можа да разбере дали целувката беше, за да я накара да млъкне, или за да я утеши. Постигна и двете. Бе дръпнал Марта да се изправи, а след това я бе вдигнал на ръце, както се вдига булка и се пренася през прага. Залюля я. Тя затвори очи и нищо не каза. Може би щяха да успеят да преминат през този праг, ако не задаваше прекалено много въпроси и ако не изискваше твърде много отговори.
— Просто е, Елайза. Честно е. Ние само се забавляваме и според мен това може да продължи до безкрай. Няма причина да не е така. — Марта повтаряше разговора, който беше провела с Джак предната вечер. Всъщност той беше предложил да се забавляват до безкрай.
Тя бе попитала:
— До безкрай същото ли е като завинаги?
— Може би, миличка.
«Може би не» бе останало неизречено.
Двамата много се забавляваха и Марта си напомни, че вероятно това се дължи на факта, че никой от тях не иска да се влюбва. Понякога си мислеше, че може да поиска това. Опитваше се да си представи какво би било да превърти на бързи обороти лентата на живота си до момента, в който той я моли да се омъжи за него и двамата заживяват щастливо завинаги. Животът им щеше да стане по-подреден. След това си напомни, че това няма значение. Бракът не е гаранция. Съпрузите могат да си тръгват. Листът хартия, който тя винаги бе вярвала, че е уникално обвързване за цял живот — единствената останала магия в един свят, управляван от технологиите, доходите и финансовите баланси — в крайна сметка беше само парче хартия. Как човек да изпитва доверие в този век? Векът на кражбите по мобилен телефон и на порнография по Интернет? Как да повярваш, че някъде там има човек, който е отвъд всичко механично, всичко диаболично и всичко роботизирано и е самата любов?
Знаеше, че няма никакви гаранции, а само много спасителни клаузи. «Голите приятели» беше една от тях. Завинаги беше много време, така че безкрайно може би беше добро предложение. Безкрайно забавление. Звучеше чудесно. Защо да усложняват нещата?
Марта разтвори широко ръце и Мейси със залитане се отправи от леля си към майка си — едното несигурно краче пред другото.
— Смело момиче. Стъпвай уверено — насърчи я майка иМ. — Гледай нагоре, не надолу.
Дъщерята и майката едновременно се учеха да ходят. Единият крак пред другия. Ден след ден, нямаше друг начин. Най-добре да не мислиш за нищо друго, освен за тук и сега. Марта трябваше просто да се съсредоточи върху това да бъде щастлива.
