Неговата фабрика е просторна, тъмна и тиха като църква. Сега, когато я вижда в отсъствието на баща си, без работници и виеща се пара, които да отклоняват вниманието му, осъзнава за първи път действителните размери на това, което е наследил. Пристъпва със страхопочитание по посипания със стърготини под на помещението с размери на градски площад, вдига поглед нагоре, към големите галерии, стръмните улеи и лентите, по които се движат стъклениците, към тръбите, големи като колони, които се издигат от огнищата до тавана, тъмните решетки и блестящите от чистота маси; всички тези гигантски скулптури, издигнати в чест на парфюма. Каква красота се крие в равномерно разположените нитове, в съвършените геометрични фигури, оформени от подпорите и напречните греди, в хилядите миниатюрни стъклени шишенца, готови да бъдат напълнени. Как хубаво би си играл тук, когато беше малко момче! Но когато бяха деца, баща му водеше във фабриката само Хенри, никога Уилям. А какво ли си е мислел малкият Хенри за този дворец, съзнавайки, че короната на тази империя го очаква? Уилям не си спомня брат му поне веднъж да е казвал нещо за тези посещения. Несъмнено Хенри още тогава се е стремял към светилища от съвсем различно естество.
— О, аз хранех големи надежди за това момче — бе споделил баща им с Уилям, когато двамата обикаляха заедно фабриката. — Имаше и ум, и смелост в изобилие, и се надявах, че зрелостта ще го превърне в… е, в нещо по-добро от свещеник във всеки случай.
„Дестилация на духа на Хенри до есенцията на практичността, а?“ — канеше се да отвърне Уилям, но съзнавайки, че баща му не е в състояние да оцени метафората, си замълча. Вместо това прибегна към банални дипломатични фрази.
— Не се тревожи, татко. Всички ние съзряваме по различен начин. Всяко зло за добро, нали? Нека се радваме на бъдещето! — и той постави ръка на рамото на баща си — жест, толкова необичаен по своята смела интимност, че и двамата се почудиха как да реагират. За щастие чувството за вина, че е оставил сина си да страда в бедност по Коледа, вместо още тогава да му помогне, продължаваше да владее съзнанието на стария човек, така че и той потупа Уилям по рамото в отговор.
Сега, вече сам, Уилям излиза в задния двор на фабриката и оглежда купчините въглища, масивните талиги, пред които лежат струпани и усукани юзди и мундщуци. Протяга облечената си в ръкавица ръка и докосва един куп сандъци, подготвени за пълнене — така, както човек би докоснал някоя статуя в парка. Колко жалко, че всичко тук трябва да бездейства в неделя! А, Уилям не се и съмнява, че работниците имат нужда от почивка и обръщане към религията един път седмично, но все пак си е жалко. В ума му се ражда идеята за разказ, озаглавен „Автоматът-безбожник“ — в него ще се разказва за изобретател, създал механични подобия на човешки същества, които да работят във фабриките в неделя. Но накрая механични подобия на свещеници нахлуват във фабриката и убеждават механичните работници да зачитат седмия ден. Ха!
Уилям се стряска от внезапен силен трясък зад гърба му. Обръща се рязко, но установява, свел очи надолу, че само едно малко кученце се е измъкнало изпод нестабилно наредена купчина с подпалки. Прилича много на уличното куче, което се навърта около дома на семейство Ракъм, само че е женско.
Животното не смущава Уилям, но го обзема тревога, че то може да навреди по някакъв начин на собствеността му. Затова той вдига един от многобройните обгорели ръжени, които се търкалят по земята, и започва да го размахва заплашително. Кучето побягва в облак от стърготини и мръсотия. Задоволството, обзело Уилям от резултата на действията му, отстъпва място на съжаление, когато установява, че заключвайки добросъвестно всички врати и порти зад себе си, не е оставил изход за животното-нарушител.
Той поглежда часовника си, решава, че е гладен, и се упътва обратно към централния вход. Тайно се надява да открие кучето там, очакващо покорно да бъде изхвърлено, както се полага, но не го вижда никъде, и с известно съжаление го оставя във фабриката, завъртайки ключа с метално издрънчаване.
В стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, Шугър работи по своя роман. В съседната стая Ейми Хаулет пъха дръжката на едно китайско ветрило в ануса на някакъв училищен директор, който я посещава всяка неделя именно с тази цел. На долния етаж Кристофър играе „джин руми“ с Кейти Лестър. Двамата редят картите върху мека купчина изгладени и сгънати чаршафи. Госпожа Кастауей дреме, отпуснала глава на бюрото си. Блестящото лепило се точи по страницата на албума с изрезки и бавно засъхва, добило матов отблясък на глазура. Шумът откъм Силвър Стрийт е толкова приглушен, че Шугър чува възторжените стенания на училищния директор. Опитва се да различи някакви думи, но смисълът им не може да оцелее при преминаването през стената.
