Скоро Хенри също се е разположил, за да прекара обичайния неделен следобед. Докато Писана спи в дневната, той седи в съседния кабинет и чете Библията. За съжаление стените, които делят неговата „светая светих“ от външния свят, са доста тънки, и той не може да се надява на истинска тишина. Животът си продължава и не се стеснява да му го покаже.
При всеки звук, който напомня, че някой наблизо прекарва неделния ден по начин, който не може да е угоден Богу, Хенри се смръщва неодобрително. В неделния ден той си позволява само да отиде на църква — два пъти, да посети брат си, да разговаря с госпожа Фокс (ако има тази възможност), и да чете религиозна литература. Но я чуйте какво става отвън, пред прозореца! Нали тези звуци ни навеждат на мисълта за тежък предмет, който бива товарен на каруца — и някакви хора крещят напътствия с пълно гърло! Ето, носи се и възбуден кучешки лай, и окуражаващото подсвирване на собственика на кучето. Чуйте — това не беше ли детски глас? Някакво дете подвиква „хоп“! Нима целият свят вече е населен от тълпи, които работят и се веселят в неделния ден, тръгнали с танцова стъпка по пътя на брат му Уилям, интересуващи се единствено от личното си удовлетворение?
За Хенри неделният ден има далеч по-дълбоко значение — той не е обикновена проверка на богобоязливостта. Както и много други Божии закони, спазването на ограниченията в неделния ден изглежда прекалено строго и произволно определено, а всъщност е благ и полезен закон — като майчина грижа. (Не че Хенри има ясна представа от майчина любов, защото собствената му майка изчезна от детството му като снежен човек през дъждовна нощ, но е чел описанията на хора с опит в тази област).
Трескавият ритъм на съвременния живот не ни дава и минута покой, и само чрез спазване на четвъртата Божия заповед можем да бъдем обгърнати от благословена тишина. Нека никой не мисли, че научните интереси на Хенри му пречат да оцени удоволствието от ритане на топка или тичане на открито с куче; навремето, заради един бас, той преплува река Кам през декември, при това напълно облечен; гребеше като същински демон, фехтуваше се дяволски добре, а на кросовете тичаше, сякаш движен от парна машина. Но какво спечели той с всички тези усилия? Видя името си, гравирано върху различни посребрени трофеи, скъса доста обувки, спечели си и възхищението на някогашните приятели, които с радост би забравил. Здравото ръкостискане на Бодли, който изказва възторга си от чудесната му игра на една следобедна среща по крикет. (Спортист първа класа е този Ракъм! Става ужасно досаден, като се раздрънка за злините по света, но успееш ли да го отклониш от тази тема, си е най-свястното момче, което можеш да намериш!). Хенри се надява Господ да му прости, че е играл разни глупави игри, докато Англия е горяла в пожара на войната, както и това, че е приел приятелството на богохулници. Сега, докато чете Библията, шепнейки думите на глас, съчетаната сила на неговия и Божия глас успява да надделее над шума, вдиган от тези, които не спазват предписанията за неделния ден.
През седмицата Хенри си остава неспокоен човек. Сече подпалките на по-малки късове, отколкото всъщност му е необходимо; отива пеш до дома на госпожа Фокс в Бейзуотър с надеждата, че тя може да се появи тъкмо в момента, когато той минава оттам, после продължава, прекосява Хайд Парк и минава от другата страна; за него не е никакъв проблем да отиде пеш до гробищата Кенсъл Грийн без никаква определена цел. Но в неделя Хенри си почива и чете Библията, и му се ще всички мъже и жени да постъпваха по същия начин.
Нека сега оставим Хенри да си чете „Книга на Немия“ и да се върнем при Уилям Ракъм, обзет от трудолюбие като пчела в кошер. Той крачи из строго окастрените си градини и пуши лула… о, не, това не е Уилям, нали? Това е друг ниско подстриган, среден на ръст мъж — градинарят Шиърс. Къде тогава е Уилям? Работниците вече са си отишли, а госпожа Ракъм се е оттеглила на горния етаж. Къде е господарят на дома? Ако попитате Лети, тя ще ви каже, че е отишъл в града.
Неделите могат да бъдат много забавни в центъра на Лондон — при всички положения тук е по-оживено, отколкото в Нотинг Хил. Срещаме Уилям, който крачи из градините край Темза и наблюдава как се забавляват тези, които не спазват Божия закон. В разрез с неписаните правила много хора се разхождат с лодки по Темза, ловят риба, играят футбол, пускат гълъби. Уилям не участва в техните занимания, просто крачи край тях, но му е забавно да ги гледа мимоходом. Никой не би могъл да го сбърка с някой от тези нещастни труженици, изпълващи единствения си свободен ден с колкото е възможно повече удоволствия — той се отличава от тях по елегантното облекло и целеустремената походка.
