Госпожа Фокс, небрежно подминавайки правото на Хенри да отговори първи, казва:
— Няма защо, господин Ракъм. Енергията, която сте вложили в подобренията по къщата… наистина е нещо удивително. Светът отчаяно се нуждае от такава енергия — и най-вече от проявленията й в други области.
— Много сте любезна — отвръща Уилям.
— Да, много — повтаря Агнес, прибавяйки тези две думи към общо двайсетте, с които е допринесла към общия разговор. Макар и извънредно елегантно облечена, в светлосиньо и черно, тя още не си е възвърнала способността да поддържа светски разговор.
— Надявам се — казва Уилям, поверявайки гостите си на грижите на Лети, — че ще прекарате приятно и остатъка от деня.
Хенри, настръхнал при намека, че той и госпожа Фокс биха могли да се отдадат на егоистични забавления през деня, отреден за почитане на Бога, отвръща:
— Убеден съм, че и госпожа Фокс, и аз ще го прекараме… по възможно най-подходящ начин.
И с тези думи Хенри и госпожа Фокс напускат къщата.
Над дома на Ракъмови се възцарява спокойствие — поне такова, каквото може да се възцари, докато работниците събират инструментите си в антрето. Уилям, попресипнал от театралните си речи, пали цигара. Близо до него седи Агнес и се взира с невиждащи очи в някаква бисквита, която няма намерение да яде. Таблетката, която изпи с чая си, вече й причинява стомашни смущения.
Изминават поне пет минути, преди тя да отвори уста.
— Значи, днес е неделя?
— Да, скъпа.
— Мислех, че е събота.
— Неделя е, скъпа.
Следва ново продължително мълчание. Агнес почесва прикрито китките си, раздразнени от тесните ръкави на дневната рокля; пък и кожата й отдавна е отвикнала до нея да се докосва друга тъкан освен памук. Тя стисва здраво сключените си ръце, за да не се чеше повече, и пита:
— Наистина ли са евреи?
— Кои, скъпа?
— Работниците, които дойдоха днес.
— Ако се съди по това, което им плащам за допълнителната работа — изсумтява Уилям, — нищо чудно и да са. Но нали знаеш, измъчвам се, ако на милата ми малка женичка й се налага да чака повече за нещо, което желае.
Агнес свежда очи и започва да си играе объркано с тънките си пръстчета. Ще й трябва време, докато привикне към този обновен съпруг. Освен това, ако има намерение наистина да участва в лондонския сезон, ще й се наложи да бъде наясно с датите.
След като се е сбогувал с госпожа Фокс и я е изпратил с поглед, Хенри се връща в собствения си скромен дом на Горъм Плейс, почти на границата с квартала на свинарниците и тухларните. Той е раздразнен от срещата с брат си, въпреки разумния съвет, даден му на сбогуване от госпожа Фокс — да не съди прекалено строго брат си за неговото вулгарно и безбожно поведение. „Той прилича на дете с нова играчка“, бе казала тя, и бе несъмнено права, но все пак… такова неудобно положение! И какво облекчение — да се озове отново в малката си къщица, в своето убежище, където нищо никога не се променя, и всичко е простичко и удобно, и няма и помен от обслужващ персонал (освен самия него в качеството му на Божи служител).
Честно казано, къщата на Хенри е малко повече от скромна. Тя е най-малка в целия квартал, без градина освен едно миниатюрно задно дворче, а двете срещуположни стени в спалнята могат да бъдат докоснати едновременно от мъж с нормален ръст, разперил ръце като разпнат. Къщата няма изолация и вътре вечно има течение, нощем миризмата на вряща свинска мазнина прониква през прозорците, но това никога не е безпокоило Хенри. По-голямата част от човечеството се примирява по принуда с далеч по-лоши условия.
Така или иначе, той винаги е бил мнителен по отношение на прекалените удобства — те пораждат нехайство. Коленичил пред камината, той приготвя гнездо от подпалки, пали ги и сипва отгоре буци въглища. Така винаги му се напомня какво взема от Божията земя, и как всяка клонка и въглищна буца е привилегия — символ на предимствата, на които се радва в сравнение с нещастниците, които цял живот мръзнат в постоянна влага и мрак в приземните си жилища. За да подпомогне колебливия пламък, той добавя няколко откъснати страници от „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, мачкайки отпечатъци от гравюри, на които се виждат железопътни катастрофи, светски лица, които карат кънки или се срещат с чернокожи властимащи. Той смачква в юмрука си статия, възхваляваща предимствата на електричеството; прочел я е, но не е особено впечатлен. „Професор Галъп удиви слушателите си с разкази за едно бъдеще, когато почти няма да бъдем в състояние да различаваме деня от нощта, когато всичко вече ще зависи от задвижвани с електричество машини“. Истинска картина на Ада.
Щом огънят се разгаря, котката на Хенри се появява в стаята, пристигайки от неизвестна посока. Името й е просто Писана, защото той съвестно внимава да не се държи с нея като с човешко същество — така може би ще смекчи и болката в неизбежния миг, когато ще трябва да се раздели с нея. Тя се разполага на прогореното от паднали въглени килимче и позволява на господаря си да я погали по пухкавия хълбок.
