Когато влиза, установява, че стаята е непроветрена и задушна — все едно, че се е озовал в запечатан буркан. Някога, когато ухажваше Агнес, тя тичаше по зелените морави на Риджънт’с Парк, полите на пъстрите й рокли пърхаха на вятъра; а сега обитава тази гробница, изолирана с плътни завеси от околния свят. Той започва да души предпазливо въздуха; ако не беше изпил толкова много бренди, щеше да долови мириса на спирт, който неопитният нов лекар разля по пода, докато напояваше с него топка памук.
Вдигнал високо свещта, Уилям тръгва към леглото. Вижда лицето на жена си, полускрито в прекалено големите, прекалено високи възглавници. Устните й трепват плахо, когато чува стъпките му; нежните ресници на клепачите й започват да трепкат.
— Клара? — проплаква тя.
— Аз съм, Уилям.
Клепачите й се повдигат само наполовина, оголвайки невиждащи склери, в които ирисите, сини като китайски порцелан, ту се появяват, ту изчезват като рибки в аквариум. Тя очевидно вече е на половин път към своята приказна страна, зашеметена от упойката, и се рее из лабиринтите на онези манастири или замъци, които толкова обича да посещава.
— Къде е Клара?
— Отвън, пред вратата — лъже той. Колко се страхува тя да остане насаме с него! Какъв ужас изпитва от докосването му! Обзема го силно съжаление, иска му се да разполагаше с магическа пръчка, с която да прогони завинаги слабостта й; но тя извиква у него и раздразнение — също толкова силно, то би могло да го накара да я удари по главата с тази магическа пръчка, пръсвайки крехкия й череп като яйчена черупка.
— Как се чувстваш сега, скъпа?
Агнес извръща лице към него; за миг очите й се спират върху лицето му, после тя притваря уморено клепачи и прошепва:
— Като понесена от вятъра шапка, която се плъзга по тъмна река.
Гласът й е възвърнал обичайната си мелодичност; колко прекрасно звучи той, наистина, дори когато тя говори глупости!
— Помниш ли какво ми каза, преди да припаднеш? — пита той, поднасяйки свещта към лицето й.
— Не, скъпи — тя отвръща лице и заравя нос в топлата вдлъбнатина, изпълнена с косите й. — Нещо лошо ли беше?
— Да, много лошо.
— Съжалявам, Уилям, ужасно съжалявам — гласът й се разнася приглушено от гнездото й сред възглавниците. — Ще можеш ли някога да ми простиш?
— С теб съм и в здраве, и в болест, Аги, както съм се клел пред Бога.
Той остава пред леглото й още минута-две; наслаждава се на извиненията й като на глътка бренди, която се плъзга в гърлото и постепенно стопля вътрешностите му. После, приемайки това като най-добрия изход, на който би могъл да се надява, най-сетне се обръща, за да си тръгне.
— Уилям?
— Ммм?
Лицето й се появява отново, но този път уплашено и мокро от сълзи, които блестят на светлината на свещта.
— Още ли съм твоето малко момиченце?
Той изохква болезнено. Напълно неочаквано тя е нанесла своя удар право в слънчевия сплит на носталгията. Капчици разтопен восък капят по изгорената му ръка и той присвива едновременно очите и пръстите си.
— Заспивай, мое безценно съкровище — казва той с пресипнал глас, и излиза заднешком от стаята. — Утре те чака нов-новеничък ден.
През един слънчев следобед към края на април 1875-та година, в едно огромно поле с полюляваща се на вятъра лавандула, разпилените из лехите работници спират да работят за миг. Потънали до колене в лавандуловото езеро, те отпускат греблата и кофите, в които събират плужеци, и зяпват красивата млада жена, която крачи по синора.
— Коя е таз? — питат се те един друг шепнешком, ококорили любопитно очи. — Коя е?
Дамата е облечена в рокля, лилава като лавандулов цвят; ръцете й в бели ръкавици и покритата с бяла шапка глава приличат на цветчета, разцъфнали на китките и шията й. Роклята е ситно плисирана, украсена навсякъде с тесни рюшове, които приличат на разръфани въжета — така че дамата заприличва отдалеч на една от онези сламени кукли, които се горят напролет, за да бъде добра реколтата.
— ’Ми тоз с нея пък кой е?
Защото дамата не върви безцелно. Тя бута извънредно предпазливо инвалидна количка с трудно определим товар в нея. Това е някакъв престарял, сакат човек, затрупан с одеяла и шалове, с шал е увита и главата му, въпреки мекото време. А до дамата, бутаща инвалидната количка, върви и третият посетител — Уилям Ракъм, собственикът на всичко наоколо. Той почти не млъква; старецът проговаря от време на време; жената почти не говори; но работниците успяват да доловят само няколко думи, преди процесията да продължи нататък.
— Коя ли е, ти как мислиш? — пита една спаружена от слънцето жена своя спаружен от слънцето съпруг.
— Ще да е дъщеря на стареца. Или внучка, знам ли? Старецът сигурно е някой богаташ. Къдравия Бил сигур търгува с него.
— Че да побърза тогава. Дъртакът всеки момент ще опъне петалата.
— Хопсъм поне можеше да върви.
И двамата се залавят отново за работа, тръгвайки по две различни лехи.
