Удивлението, изписано по лицето на Хенри, още тогава трябваше да подскаже на стария, че не е подбрал подходящия наследник. Но както и да е… Времето показва кой е по-достоен.
— Ъъъъъ!
Без да обръща внимание на животинското мучене на полковник Лийк, Уилям оглежда още веднъж гордо владенията си, преди да тръгне обратно надолу по Бийви Хил. Всичко изглежда точно така, както когато го видя като малко момче — макар че тези работници не може да са същите, които обработваха земите на Хенри Колдър Ракъм преди двайсет и една години; защото и хората, също като изтощената растителност, биват изкоренявани и унищожавани, когато вече не вършат работа.
Едно набито момиче със сбръчкано лице, нарамило наръч клони, минава край Уилям и гостите му и кимва раболепно, но мрачно.
— Разказвахте ни за петгодишните насаждения, господин Ракъм — разнася се гласът на Шугър.
— Да — казва той на висок глас. Втора работничка с наръч клони на гръб идва след първата. — Някои парфюмерийни фабрики може и да ползват реколта от шестгодишни растения, но такова нещо не може да се случи в „Ракъм“.
— А колко време трябва да мине от засаждането им, за да станат годни за употреба, сър?
— Трябва да са поне двегодишни, но най-качествена е продукцията от преработката на тригодишни храсти.
— А какво количество лавандулова тоалетна вода се произвежда от тях, сър?
— О, няколко хиляди галона.
— Удивително, нали, дядо? — обръща се Шугър към стареца.
— Дядо, а? Че ти нямаш представа кой е дядо ти!
Шугър извива глава, за да се убеди, че момичетата са достатъчно далеч и не могат да ги чуят.
— Ще ни вкараш в някоя беля — съска тя предупреждаващо и разтърсва количката за дръжките. — Да бях взела някой просяк от улицата!
Старецът се озъбва, тръсва грозната си глава и смъква шала.
— Много важно! — хили се той. — От измама полза няма. Маскаради! Преструвки! Ха! Разказвал ли съм ти какво се случи с лейтенант Карп, с когото служихме заедно в последната голяма война? — Той няма предвид потушаването на бунта на племената ашанти, нито дори бунта на сипаите, а Кримската война. — Да видиш какво излиза от разните му там дегизировки. Карп навлече женска рокля и шапка и се опита да мине отвъд противниковата линия — ама духна вятър и му вдигна фустите над главата, та му се видя пушката, дето му се кандилкаше между краката. Направиха го на решето. Ха, ха, ха! Дегизировки!
Този изблик става причина няколко любопитни глави да надникнат над храстите по съседните полета.
— Много любопитен анекдот, сър — казва Уилям с леден тон.
— Не му обръщай внимание, Уилям — казва Шугър. — Скоро ще заспи. Следобед винаги заспива.
Полковник Лийк върти възмутено посивялата си брада.
— Това беше преди години, кучко, когато бях болен! Сега ми няма нищо!
Шугър се привежда ниско над него и забива облечените си в ръкавица пръсти в дясното му рамо, докато с другата ръка милва нежно лявото.
— Уисссски! — припява тя тихо в ухото му. — Уисссски!
Само след минути полковник Лийк хърка в инвалидната количка. Уилям Ракъм и Шугър са застанали на сянка под един дъб и наблюдават полската работа от разстояние. Шугър сияе, лицето й е пламнало не само поради непривичното усилие да тика инвалидната количка; тя е истински щастлива. През целия си живот се е имала за градски човек, мислела е, че природата (за която е можела да съди по черно-бели гравюри и от произведенията на поетите-романтици) няма какво да й предложи. Сега отхвърля радостно и категорично това свое убеждение. Трябва да направи всичко възможно, та това да не се окаже първи и последен път, когато се разхожда под прекрасното синьо небе и стъпва по меката зелена трева. Това е въздухът, който се надява да диша колкото е възможно по-често.
— О, Уилям — казва тя, — нали ще ме доведеш отново тук, за да видя големите огньове?
— Разбира се, ще те доведа — отвръща той, защото може да разпознае сиянието на истинското щастие и съзнава, че това щастие се дължи на него.
— Обещаваш ли?
— Давам ти думата си.
